Бележки на един любител за една много хубава изложба

Изложбата е на един от най-известните съвременни български художници – Милко Божков, а мястото, разбира се, е галерията на Иво Масларски. Тази галерия е особено, уникално място в Самоков, и в нея понякога стават събития, далеч надхвърлящи размерите на една частна галерия. Тук е тихо, уютно; скромен, но изискан дизайн – идеално място за камерни изложби като тази.
Посещават я различни хора: някои – за да се покажат по удобен за тях повод, други – от снобска суета, трети /за щастие!/, за да избягат от грозотата на българския живот, която все по-трудно се понася.
Може да се харесва много от онова, което се излага, може да предизвиква естетическа /и не само!/ съпротива; това всъщност няма никакво значение. Защото има една неизменна константа, на която Иво в продължение на десетилетия никога не е изневерил и съумя да я запази с изумителна устойчивост и достойнство.
Тук всичко, което се излага, носи печата и е подбрано по критерия за истинско изкуство, каквото и да е то по форма и съдържание. Завинаги остава забранен входът за всякакви имитации и още повече – за безумните напъни за провокация на „модерното” изкуство, което все повече граничи с пълен идиотизъм. След като в България бяха сринати всички културни ценности, да запазиш един толкова стойностен критерий без да отстъпиш и сантиметър от него, си е истински подвиг. Тази галерия си остана един малък оазис, островче, непристъпно за приливите и отливите на политическите истерии, които крещят все по-кухо и отблъскващо.
Сигурно затова картините с пейзажа на Милко Божков тук се чувстват добре и щедро излъчват енергията на голямата живопис. Неволно си спомних за великия руски бард Булат Окуджава, чиито песни преди години българската интелигенция слушаше със затаен дъх:
„Моцарт на стара цигулка си свири.
Моцарт си свири, а цигулката пей.
Моцарт – отечество той не подбира,
просто си свири през цялата нощ.”
Четката на Милко Божков също „свири” прекрасните си мелодии, но не в тишината на нощта, а по бялото на картините. Поразителна е свободата, с която художникът се разхожда в пространството на своите картини. Две трети от него може да остане празно /!/ и само в някой от долните ъгли е цъфнал стрък зюмбюл или свенливо е навела главичка камбанка. И веднага забравяш, че тук са нарушени всякакви канони за център на композицията, за баланси и пр. Едно обикновено българско цвете и неговото много артистично аранжирано обкръжение вече стават абсолютен център. Защото са нарисувани с такава нежност, одухотвореност, финес, без никакви ненужни подробности, сякаш всичко това е някаква капризна игра на четката, която им придава невероятна лекота и ефирност, напомнящи изкуството на старите китайски и японски майстори.
Среща се и обратното – цялата долна половина на платното плътно е запълнена като рисунък с гъсти, сякаш напластени тонове, и внезапно над тях, в чистотата на небето, е виснала една необикновено тънка змиевидна линия, която веднага те вкарва в света на фантазията и те провокира да отхвърлиш всякакви разсъждения за реализъм, романтизъм и всякакви „изми”, защото са безсмислени.
Това е свободата на големия, на истинския талант, за когото важат само ограниченията, които той единствено сам си е поставил. От там нататък всичко е въпрос на майсторство. Но преди това е дошла свободата на мисълта, донесла и полета на емоцията. Това е неговият подарък за публиката, но и очакването, че той ще бъде разбран и споделен от една интелигентна и чувствителна публика.
Какво по-хубаво от това?!

Любомир Малинов

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*