Бронзовата медалистка от Евро 2014 по карате Катя Костова: „Обичам високия адреналин, искам да заслужа най-благородния медал!“

В събота, на 29 ноември, самоковката Катя Костова спечели бронзов медал на откритото европейско първенство по карате киокушин в „Арена Самоков”. Нека разберем какво е чувството да вземеш медал на домашна сцена и какво означава този атрактивен спорт от първо лице.

– Катя, честито! Припокриха ли ти се очакванията с този медал?
– За мен това не е изненада, очаквах да се представя на ниво на европейското първенство. Можеше и по-добре да се изявя, но трябва да отдадем заслуженото и на моята опонентка от Русия, с която направихме много здрав сблъсък на полуфиналите.
– Какво е чувството да се състезаваш на домашна сцена? Има ли в каратето домакински фактор или това по-скоро внесе допълнително напрежение у теб?
– Като цяло бях сравнително спокойна, но все пак целият адреналин от чакането на мача и умората си казаха думата. В залата усетих силна подкрепа от родителите ми, от съотборничките ми от самоковския клуб, както и от целия български отбор. Специално благодаря на голямата приятелска група от Драгушиново.
– Как отпразнува бронза?
– Любопитно е да се отбележи, че в самата зала ме бяха забравили за награждаването на почетната стълбичка и ме викнаха впоследствие. В училището ми ученици и учители ме поздравиха, не мога да се оплача от подкрепата им. Изключително съм благодарна на сенсей Санкийски, че ме е подкрепял винаги и е неотлъчно до нас.
– След петнайсетина дни предстои световното първенство в Москва, в което ще участват твоите съотборнички и съгражданки Мария Чепилова и Мартина Хаджийска. Какво ще им пожелаеш?
– Пожелавам им успех и се надявам да се приберат с медали, най-добре – златни. Всички знаят, че Мария е световна шампионка, а Мартина много обича каратето и играе винаги с хъс и голямо сърце. Ние ще сме до тях обаче независимо от развитието на срещите по време на шампионата, защото за нас, техните съотборнички, и двете са шампионки.
– Какво представлява самоковският клуб „Сатори”, какви са отношенията помежду ви?
– Всички сме големи приятели и сме много задружни, обичаме и да се забавляваме заедно. Уважаваме се и извън залата, не само на тренировките.
– Какво всъщност е за теб каратето?
– За мен този спорт е начин на живот, не мога да си представя живота без каратето! То ме стимулира да се развивам, да виждам и да научавам нови неща. Изобщо представя ми живота от друга гледна точка и ми предоставя много добри възможности за развитие. А, както знаем, спортът е здраве. Освен това намерих тук и много нови приятели. Сенсеят, който е неотлъчно до нас, също ни помага много – не само като на спортисти, но и за развитието ни като личности.
– Как и кога се насочи към каратето? Кой имаше основен принос за това?
– С Мария Чепилова живеем в един жилищен блок. Тя тренираше от малка и веднъж отидох с нея на тренировка. Това беше преди две години. Спомням си, че наистина ми хареса много и реших да се занимавам с карате. Като цяло мотивацията ми дойде покрай Мария, за което съм й благодарна.
– Какви други успехи имаш досега?
– Първото ми участие в състезание бе още същата 2012 г. – на републиканското първенство в Габрово, където станах вицешампион. Имам още едно сребро от републиканско, също проведено в Габрово, както и второ място на турнира за купа „Верея” в Стара Загора.
– Не се ли стресна от силовите страни на каратето, повечето хора като че ли приемат за нормално да го практикуват преди всичко представители на силния пол?
– Независимо в кой спорт предпочита човек да се развива, началото винаги е трудно. Вече съм свикнала и ми харесва да се бия в залата. Имам нужната сила, но ми остава още малко да подобря техниката и да се отпусна, тогава вече всичко ще дойде на мястото си. Все пак за това се иска и време.
– Какво мислят родителите ти за спорта, който си избрала?
– Родителите ми знаят, че ме влекат бойните изкуства, защото съм по-различен характер. Няма да се откажа от каратето. Обичам високия адреналин. Иначе всички – и родителите ми, близките, приятелите, се радват на успехите ми и винаги ме подкрепят.
/Б. а. Тук се намесва бабата на Катя – Катюша, с която са дошли за интервюто: „Пожелавам на Катя да се сбъднат мечтите й. Тя сама решава с какво да се занимава, ние не можем и не трябва да налагаме мнението си. Дано да успее! С каквото и да се захване човек, се иска много работа, труд…/
– Катя, какво си пожелаваш сега?
– Разбира се, ще продължа да се занимавам с киокушин карате, това е до живот! Пожелавам си в най-скоро време да заслужа и най-благородния медал!
Продължавам да тренирам, за да достигна до нужното ниво. Но най-важното е да сме живи и здрави.

Разговора води: Делян Василев