Век и половина след смъртта си Захарий Зограф живее чрез своите творби

На 14 юни се навършват 150 години от кончината на Захарий Зограф. Неповторимият майстор на четката си отиа от този свят едва 43-годишен, но изкуството му вълнува и днешните поколения, а по всичко личи, че ще бъде съвременник и на бъдещето.
В памет на забележителната годишнина тук публикуваме откъс от книгата „Захарий Зограф“ на руския изкуствовед Григорий Островски (2021 г., изд. „Приятел“) в превод на нашата съгражданка Антония Бояджиева.

„Чувството за цвят е присъщо на много български живописци от това време, но Захарий Зограф се отличава от тях със забележителната гъвкавост при използването на различните съчетания, по отношение на яркостта, наситеността, освобождаването от стереотипи, от заучени прийоми и догматизъм. Той се грижи не само за цветовото решение на отделните композиции, сцени, фигури, но и за колористичното единство на ансамбъла, строго го съблюдава и в същото време на всяка част търси и намира съответното ударение. В изписването на нартекса използва най-чист и наситен цвят; неговите силни и напрегнати контрасти в открития въздух и светлината на аркадата звучат особено звънко и радостно, но ето, че някъде червеното, синьото, зеленото, жълтото се „прекършват“ и възниква едва уловима вибрация на оттенъците. Ще минат много години, докато в пълна мяра се оцени новаторството на самоковския зограф, открил в обкръжаващия го свят такова богатство на полутонове и нюанси и направил това богатство достояние на българската живопис.
Времето се оказало безжалостно към не едно от произведенията на Захарий Зограф, но навярно най-чувствителна откъм загуби е „Страшният съд“ в западния нартекс на троянския храм и „Колелото на живота“ в северния му нартекс: в 1900 г. казанлъшкият живописец Петко Илиев рисува върху тях големи многофигурни композиции – „Кръщението на българите“ и „Първи вселенски събор“. Впрочем може би нещо се е съхранило, тъй като има някои оцелели фрагменти, а значи има и надежда да се разкрият при реставрация и други.
Тези фрагменти са удивителни: и ако на такова ниво са изпълнени тези стенописи като цяло, това ще се окаже едно от най-добрите създания на Захарий Зограф. В изобразяването на жените-блудници той превъзхожда това, което е правил по-рано. Става дума не за богатата и много красива живопис на покритите с орнаментални шарки рокли – това вече е било, и не и за лицата (доста еднотипни и лишени от индивидуална характерност). Поразяват жестовете на тези жени, тяхната експресия, емоционална и психологическа съдържателност, проницателността на острия и внимателен наблюдател. В движенията и жестовете на осъдените на вечни мъки блудници се четат ужас, страх, плахост, изумление, безнадеждност, отчаяние, покорност на съдбата, но и съпротивление… И колко има в тях искреност, непосредственост, истинност на душевните движения! Такава естественост на позата, поведението, облика, дрехите има и във фрагментите на „Колелото на живота“. Да се предаде в жестовете на човека неговото вътрешно състояние е задача, която е възможна само за големите и опитни майстори, и тя се оказва по силите на самоковския зограф.”