Живот, Култура, Новини, Статии, коментари, Читателски

Водата – извор на живот

Зоя СТАНКОВА
СОУ „Отец Паисий”
екоклуб „За чиста България”

„Вода, ти нямаш цвят, ни вкус, ни мирис. Човек не може да те опише, само те вкусва, без да те проумява. Ти не си необходимост за живота: ти си самият живот. С тебе влизат в нас всички сили, от които сме се отказали. Чрез твоята милост в нас бликват всички пресъхнали извори на сърцата ни. Ти си най-голямото богатство, което съществува на света, и ти си също най-нежното нещо, ти – толкова чиста в лоното на земята”, е казал Антоан дьо Сент Екзюпери. Колко много скрита истина има в неговите думи!
Още от древността свойствата на водата са изумявали човешките същества. А години наред и научният подход на японския изследовател М. Емото към нея не остава никак маловажен. Той подхожда към водата като към живо същество и в своите експерименти я излага на фотографии, на музика, на думи и мисли, на написано и прикрепено към някакъв съд слово. По-удивителното е, че водата реагира на всички тези фактори. Всеки опит е описан в издадените от Емото книги „Послания от водата” и „Водата знае отговора”.
Питам се – не са ли най-очарователните неща точно тези, които са пред очите ни, но ни е непосилно да ги разгадаем!? Не са ли най-големите чудеса тези неща, които съществуват, но пазят своята голяма тайна от човека!?
И мечтите ни нямат вкус, ни цвят, ни мирис, но това не ни спира да вярваме в тяхното малко чудо, което ще осмисли нашето съществуване, наречено живот. И живота си не можем да опишем, вкусваме от неговите сладости и горчилки, без да го проумяваме, но това не ни спира да го изживеем. И малките неща от всекидневието ни, всички неща, от които сме зависими към днешна дата, са всъщност нашият живот, защото смисълът е в тях. И надеждата не винаги ни дава нужните сили, за да се справим с дадена ситуация, но не се отказваме от нея. И все ще се намерят милостиви хора, които да събудят пресъхналите извори на любовта, доброто, красивото в нашите сърца.
Най-голямото богатство за нас е, че живеем, но животът ни не би бил същият без видимата и невидимата за човешкото око необичайна обикновеност на водата. Без нейните прекрасни ледени рисунки, когато е твърда като скала и чиста като детска сълза. Без нейните нежни ласки, когато се излива върху нас и лекото й докосване ни кара да потръпваме от удоволствие. Дори без нейните яростни изблици на агресия, когато отнема човешки живот или попада в схватка с другата природа.
Човекът, за да е различен, променя своята визия – дрехите, прическата, грима си, а природата, за да измени своя облик, се нуждае от водата, която просто променя вълшебното си появяване и съществуване. Някога спокойно се люлее на ръцете на вятъра в някое планинско езеро, друг път препуска яростно из речното корито. Някога се превъплъщава в сълзите на облаците, друг път е просто малка локва, в която ще нагазиш безразлично. Някога е възхитително парче лед, друг път е красива фигурка от пара. Някога е благодат, друг път – черна смърт…
На човешките индивиди не просто трябва да се говори колко е ценна водата, а е редно това да се шепти на сърцата им, за да го почувстват и проумеят. Никой не обича слепотата, а ако приемем, че езерата са нашите очи, сини и прекрасни, в които се оглежда с наслада небето, ще допуснем ли те да се затворят завинаги?! Ако приемем, че реките са вените на земята, в които спокойно или забързано препуска животът ни, ще допуснем ли те да пресъхнат!? Възможно ли е да живее сред нас човек с прерязани вени? Не. Ако приемем, че капчуците дъжд са сълзите, отронени от небето; сълзи, които да отмият лошото у хората, ще допуснем ли те просто да изчезнат?! Ако приемем, че водата е един малък призрак – знаем, че я има, но не можем да си представим и в най-смелите си мечти какво всъщност е тя и дали живее, мисли и се развива като нас, не можем да сме сигурни къде е и защо е там, но усещаме силно изразеното й присъствие във всеки момент от своя живот, точно защото тя е навсякъде. Малкият воден призрак-загадка се крие в дълбините на океана и в сълзите на небето, и в жаждата на земята, и в страха на огъня, и в същността на човешкия живот, и навсякъде…
Да изгубим водата заради собственото си безумие ще е като да изгубим живота си, защото именно водата е нашият извор на живот. Извор, от който тече красота, но понякога и мръсотия. Извор, от който тече добро, но понякога и лошо. И така нататък – до безкрай, препокривайки обикновени и необикновени неща. Въпросът е кога ще отпием нашата глътка от този извор и каква ще бъде тя…

Leave a Reply