Воловарчета

В годините след Втората световна война немотията беше свила гнездо почти във всяка селска къща. Изключение правеха 3-4 кръчмари в селото.
Ние, тогавашните деца, растяхме в тази немотия, гладия, безпаричие. Единственото удоволствие бяха махленските ни игри вечер. Иначе от ранна пролет до късна есен помагахме в селския труд на семействата си. Ходехме главно с крави, волове, коне по ливади и гори да ги караме на паша.
Няма да забравя никога дъхавия мирис на окосеното сено! Беше ми най-приятният труд да събираме сеното, да го напластим в плевнята за храна на животните през зимата.
Аз си бях воловарче цели десет години. Имахме в началото две крави, а по-късно само два вола.
Сутрин се събирахме децата воловарчета и тръгвахме по утъпканите пътеки. Цял ден слънце, чист въздух, мирис на треви, шума, а понякога и някое изплашено зайче ни радваше в гората.
А тя, гората, чиста – нямаше нито хартии, нито найлони, нито някакви други боклуци, които сега се срещат навсякъде…
От всяко бистро поточе можеше да се пие вода.
Храната си я носехме в торбички, сиренцето – в залупци /дали младите знаят какво е това?/, а горските плодове ни чакаха на всяка крачка. От дивите ягоди си правехме „баница” – върху листо от растението нареждахме прясно набрани ягодки, завивахме листото и ядяхме от тази чудна „баница” до насита…
Есен пълнехме торбичките с лешници, за да имаме после за цяла зима. На Бъдни вечер ги разделяхме по равно между братя и сестри и бяхме толкова щастливи в игрите с тях!…
Нямахме телефони като днес, за да си правим селфита, но и ние изпитвахме своето безстрашие в най-различни игри.
Веднъж, в един пороен летен ден, река Палакария беше придошла много пълноводна. Ние, воловарчетата, се прибирахме с воловете привечер и внезапно решихме да проверим своята смелост, като нагазим в дълбоките води на реката. А тя течеше много буйно, влачеше дървета, клони и сам човек едва ли можеше да я премине. Ние се хванахме един за друг и нагазихме плавно в реката. Държахме се здраво. Имаше и светкавици, гръмотевици, водата ни стигна до кръста, но никой не показа страх.
Господ ни е опазил всички! Мокри, боси, но заедно победихме страха и си тръгнахме към дома още по-задружни и с желание и през следващите дни отново да обикаляме с воловете и кравите пасищата край селото ни.

Райна Бакрачева