Живот, История, Новини

Вълшебни рамки за стари картини

Те живееха в Бели Искър – дядо ми и баба ми по бащина линия, Георги и Иванка. Къщата им беше недалече от селския център, трябваше да го отминеш и да завиеш по първата пресечка вляво. Портичката беше втора по ред, а на улицата, току пред нея, шуртеше чешма. Така съм я запомнила, именно да шурти с пълна сила, сякаш никой никога не затваряше крана. А може и така да е било, защото най-вероятно всички околни домакинства, както това на роднините ми, нямаха вода в къщите и често бяха на чешмата. Много по-късно прекараха водопровод до двора…
Пред къщицата пространството беше утъпкано от хора и добитък, нямаше тревица, нямаше, естествено, и цветя. Дървени стълбички, затворени с вратичка, да не влизат кокошките, водеха до също така дървена тераска, отпред с колонки, отгоре покрита. Баба ми казваше „на кьошката”, когато ме караше да отида да взема нещо от там. Беше много уютно кътче, откъдето тя понякога се разговаряше на висок глас с минаващи по уличката жени. Друг път биеше масло, процес, който предизвикваше силно любопитството ми. Високият и тесен дървен съд с мляко и дървената „тояга” вътре, с която тя бъхтеше дълго, бяха цялото съоръжение, наричано… Резултатът обаче беше приказен – ухаещо на мляко бяло масълце…
От кьошката се влизаше „у кащи” – широко тъмно помещение, без прозорци и с измазан с глина под. Вратата обикновно беше отворена, за да се вижда какво има вътре. Вляво – две вратички, едната към „одайчето”, т. е. малката стая, другата към килера. Направо – водник! Спомням си го като як дървен плот, а над него също такава полица и освен това куки в стената. Там бяха наредени съдове – бакъри, кофи, тепсии, глинени гювечи, не помня какво още, защото малко трудно се различаваха в сумрака. Току пред водника, на дясната страна имаше огнище, казваха му оджак, със спусната отгоре верига за закачане на… Ох, голям котел с мляко от кравите. Какво точно ще става после от него знаеше само баба ми…
Нарочно пропуснах най-тайнственото за мене в онези детски години – „малата врата”. Произнасяше се с ударение на второто а от „малата” и на първото във „врата”. Беше точно срещу голямата врата в помещението, беше действително ниска, та възрастните се навеждаха, и излизаше на миниатюрна тераска. Изведнъж след тъмното на „у кащи” те обливаше светлина, а очите се сепваха от цветове. Тук бяха бабината градинка и дядовите кошери. Цветя и зеленчуци създаваха пищна пъстроцветна картинка. Оставяха ме да гледам колкото искам, обикновено не ме пускаха да слизам долу – заради пчелите. Но винаги можех да получа лъжица прозрачен, златистокафяв мед от голяма тенекия… По много не биваше, баща ми все си спомняше как като дете преял с мед и после не можел да го погледне…
И да влезем в голямата одая. Спомням си я наистина просторна, две от стените й почти напълно бяха заети от прозорци. Под тях, по цялото протежение, имаше дървени пейки. Баба ми ги покриваше с пъстри чергички – едни за делник, други за празник. На вътрешната стена, в най-тъмната част, като вагони на влак бяха поставени две доста широки легла с дървени табли. Голям портрет на дядо ми над тях, на някои от синовете, снимки от семейни събития – за съжаление вече не ги помня, пък къщата и хората отдавна ги няма… В едно от тъмните ъгълчета имаше вграден долап за храна, а току до вратата печка с дърва.
…Такава беше одаята в моето детство. Събираха се по празници около, струва ми се, две софри, сложени пред пейките. Дядовата челяд беше многолюдна. Синовете Любен, Васил, Йордан и Здравко бяха чернооки, добре сложени, макар и невисоки, излъчваха сигурност и достойнство. Дъщерите – две, в двата края на мъжката верига. Най-голямата от всички деца – Райна, най-малката – Теменужка, усмихнати и дружелюбни. Всички имаха свои семейства и домове.
Но това беше малко по-късно. А в одайчето, където едва се побираше само едно легло, известно време живя чешка хубавица, съпруга на един от чичовците ми. Вероятно истинското й име беше Хелена, но й викаха „Еленка”. При нея всичко беше различно. Помня руси къдрици, поли на фини плисенца, дебели пухени завивки и… мъничка елхичка, украсена с невероятни неща, направени от ръцете й… Животът после никак не беше ласкав към тази жена, напуснала род и родина заради съпруг… Тя така и не научи какъв е литературният български език, роди още две деца след първото, с което пристигна в селото заедно с чичо ми и доста покъщнина, и май до края си остана малко чужда за белоискровци, „чехкинята”…
Друга от снахите беше самоковка и никога не живя в селото. А едната си беше тамошно момиче, синеоко и русокосо, носеше интересното за мен тогава име Румена, с ударение на е-то…
Майка ми дошла през планината от Долна баня пеш след баща ми, придружени от по-възрастна роднина – пристанала му 18-годишна. После двамата си тръгнали бездомни и безимотни, но с желанието да бъдат заедно вместо майка ми да живее при свекървата, а баща ми да търси препитание по далечни места…
Защо сега паметта ми неочаквано извика всичко това? Вероятно, защото идват зимните празници, много големи за някогашното село. И защото майка ми, влязла в своята 91-годишнина, все повтаря с умиление какъв е бил животът… Пък той вече е друг, което е естествено. Както е естествено преживяното да оставя следи в паметта ни… А Коледа да слага във вълшебни рамки картинки, нарисувани от хората някога, някъде…

Надежда Георгиева

Leave a Reply