Въпреки Балканските катаклизми в исторически план, родовата ни памет е жива

В сегашното ни време темата за Западните Балкани стана доминираща и сред политиците, и сред обществеността, особено след станалото належащо приобщаване на Македония и Албания към ЕС.
За нас, българите, съдбата на Македония е отколе наша съдба, един неизличим сантимент. Нейното начало тръгва далече от миналото, когато в повечето случаи сме били една общност, в единни граници, за да се драматизира след злополучната отмяна на Сан-Стефанския мирен договор.
Берлинският конгрес се открива на 1 юни 1878 г. и в него водеща роля играят делегациите на Англия, Австро-Унгария и Русия. Германия в лицето на канцлера Бисмарк играе значима, но усложняваща взаимоотношенията роля, а Франция и Италия са предимно с поддържаща роля. Но в края на краищата нито една от тези европейски държави не подкрепя Русия в исканията й да се запази Сан-Стефанска България – нейните истински етно-исторически територии.
Англия в лицето на лорд Биконсфилд умело защитава интересите на Османската империя и налага Източна Румелия като територия, военно-политически подчинена на султана. Без свян, с надменна гордост, този дипломат прилага вековечния принцип на Англия: „Разделяй и владей!”
Най-точно определение на резултатите от този несправедлив за нас конгрес дава Иван Сергеевич Аксаков – идеолог на панславизма: „Берлинският конгрес не само не създаде надеждни условия за мир на Балканския полуостров, но създаде предпоставки за интриги и безпокойство.” И това предзнаменование за беда се сбъдва с поредица от войни, междуособици, разделения и неприязън, налагани умишлено отвън или от местни политикани в своя угода. Част от тези съдбоносни събития са лесно изброими:
– Сръбско-българската война
– Балканската война
– Междусъюзническата война
– Първата световна война
– Втората световна война
– Войните при разпадането на Югославия
В тези превратни събития участва и дава свидни жертви и населението на Самоковска околия при:
– Булаир
– Кота 1050
– Криволак
– Калиманица
– Гара Удово
– Дойран
– Стражин
– Страцин
– Куманово
– Драва
Въпреки тези превратности на съдбата ние, българите, още повече самоковци, си оставаме добронамерени, в братски отношения с нашите западни съседи и особено с Македония и македонците. Ето и някои конкретни примери:
През 1903 г., след Илинденско-Преображенското въстание, Самоков дава приют на бежанци от Пиринска Македония и по този начин се обособява Македонският квартал отвъд р. Искър.
Преди това десетки самоковци са участвали в четническото движение за свободата на Македония като част от нашето отечество.
Главната ни улица от центъра на града до неговия край, в посока Дупница, носи името „Македония” като символ на обвързаност.
Един от еблематичните ресторанти на Самоков носи името „Гара Удово” – населено място в Република Македония. Специално се заинтересувах какво ни свързва с това име и установих следното:
Гара Удово е населено място по пътя след Неготино, преди Валандово и Дойранското езеро. През 1913 г., по време на Междусъюзническата война, Четвърта българска армия води битка със сръбската армия по фронтовата линия Гара Удово – Султан тепе. В състава на Четвърта армия е включен и 22-и пехотен полк. В една от ротите на полка служат няколко души от Самоков, в т. ч. и самоковецът Иван Явричев. В ожесточените сражения само той остава жив от цялата рота. Когато се връща в Самоков, купува имот в Македонския квартал и построява аперитив /кръчма/ в памет на своите загинали другари, като го нарича „Гара Удово”. Това става в самото начало на 20-те години на миналия век, но кръчмата /ресторантът/ съществува и сега и се радва на редовни посетители.
В тези крупни балкански, национални и регионални исторически превратности потърсих последствията и за моя роден корен. Предварително знаех, че по майчина линия той започва от източноправославното село Върбен /по македонския правопис и правоговор Връбен/, което се намира в лоното на една от най-високите планини – Кораб, гранична между Македония и Албания, с най-висок връх Кораб /2678 м н. в./. Установих по карта на Република Македония, че селото се намира по отклонението на пътя между Гостивар и Дебър, на 6 км от курортното селище Маврови анове.
Каква всъщност е историята на моя роден корен по майчина линия от с. Върбен?
Основоположник на фамилията е Хаджи Никола, ктитор на източноправославния храм „Св. Никола” в с. Върбен. Той имал четирима сина – Теофан, Нестор, Янко и Методи, които след Освободителната война от 1878 г. отиват на работа в Цариград и там спечелват солидна за онова време сума.
Връщайки се във Върбен, решават, че оставането им в селото, където протича активна албанизация, е нецелесъобразно. И така, през 80-те години на 19 в., по време на управлението на Стефан Стамболов, четиримата братя пристигат в Самоков, който вече е утвърден промишлен и просветен център, т. е. те избират свободната част на своето отечество. Спазаряват едно обширно, частично застроено място в центъра на града – терена около днешния ДНА. Поради късния час остават да преспят и да уредят формалностите по закупуването на имота на следващия ден. През нощта обаче избухва пожар в имота, определен за закупуване, който изпепелява част от сградите. Четиримата братя приемат това обстоятелство за лоша поличба и се отказват от сделката.
Заминават за съседния град Дупница, но не намират там подходящ имот и се насочват към близкото село Крайници, където купуват 30 декара турски имот. На тях построяват четири къщи, правят голяма овощна градина /бахча/ и изграждат общ харман. Децата им създават семейства, раждат им се внуци, фамилията се рои.
През 1920 г. един от синовете на Нестор – Димитър, заедно с жена си Мария и цялото домочадие се преместват в Самоков, където купуват къща в началото на Влашката махала. Къщата е изградена и изписана във възрожденски стил, запазена е частично и сега, но с променени собственици.
Домочадието е многолюдно. Състои се от трима братя – Захари, Коста и Никола, и четири сестри – Анка, Еленка, Цвета и Магда. Цвета е моята майка. От това домочадие тръгват фамилиите Несторови, Тоскови, Кованови, Николови.
Изследвайки своя родословен корен на българин, реших да се докосна до него визуално и териториално. Следвайки тази линия на търсене, на 23 юни т. г. със сборна група туристи – 32 души, организирани от мен, се отправихме на туристически преход в Република Македония – планините Бистра, Кораб, Стогово и Чаушица. Целта ни беше да изкачим връх Големи рид /2268 м н. в./ в планината Стогово и връх Меденица /2163 м н. в./ в планината Бистра. Всички тези планини са разположени около изкуственото езеро Маврово, в близост до границата с Албания.
Първия ден посветихме на с. Върбен, разположено в силно пресечените склонове на Кораб планина. След всяка серпентина на стръмния и тесен път пред нас се откриваше невероятна гледка. По околните ридове селата бяха накацали живописно, сякаш спуснати от небето. По новите къщи и белнали се минарета личеше, че те са жизнени. От най-високата точка на пътя съзряхме купола на единствения православен храм в този район и това беше храмът на с. Върбен.

Намерихме клисаря и той гостоприемно отвори тежките двери. Попаднахме в среда, сродна с всяка източноправославна обител. Клисарят Паскал започна своя разказ и тогава аз му засвидетелствах своя интерес като прапраправнук на хаджи Никола. Тогава той, изненадан и същевременно поласкан от това масово и неслучило се до тогава посещение, ни изведе навън и на една от каменните стени ни показа паметна плоча с изписаното име на ктитора Хаджи Никола. Подготвен предварително за този момент, аз показах и дарих една икона от дърворезба с образа на св. Никола и надпис: „Дарение на православния храм „Св. Никола”, с. Върбен, Р. Македония, от прапраправнука на Хаджи Никола, Николай Николов – гр. Самоков, Р. България”.
Това беше един затрогващ монмент, който фиксирахме душевно и технически.
В исторически план с. Върбен е било в пределите на България, било е под влияние на Албания, а през 1913 г. териториално е приобщено към Сърбия. Сега е в пределите на Република Македония. При последното преброяване през 2002 г. е установено, че там живеят 135 души македонци и 7 души албанци.
Самият Паскал ме определи като македонски българин. Поведе се спор за общия ни корен и история, но в края на краищата добронамерено стигнахме до извода, че сме една кръв, с неделима история и от едно потекло. Загатнах му, че в Самоков има и други фамилии, чиито родов корен е от същото село: Паскалеви, Филчеви, Паунови, Николайчеви, но поради смесените бракове тези фамилии не се родеят с фамилиите, които съществуват сега в селото.
Вторият и третият ден бяха посветени на изкачването на планираните от нас върхове през изходните пунктове – с. Гари и с. Галичник, където и бивакувахме. Навсякъде намерихме изключително радушен прием и гостоприемство, характерни за много близки хора.
Това пребиваване в Република Македония за сетен път потвърди нашата родова обвързаност и ни вдъхна увереност, че разбирателството на Балканите и особено с Македония е желано, възможно и във взаимен интерес. В душите и сърцата ни няма граници. Време е да премахнем и формалните, и политическите.

Николай Радоев Николов