В Лещен и Ковачевица – пътуване към родното | Вестник Приятел

За пореден път група жени от Клуба на ветераните-туристи към дружество „Рилски турист” не пропуснахме и последната събота на 23 август, за да посетим и се запознаем с още един забележителен район от нашата родина – селата Лещен и Ковачевица.
Те се намират в Югозападните Родопи, близо до гр. Гоце Делчев. Попътно минахме през Банско, където посетихме дома-музей „Никола Вапцаров”, поставихме си печати в книжките със 100-те национални туристически обекта, запалихме свещички в църквата „Света Троица” и продължихме по пътя за Гоце Делчев /със старото име Неврокоп/.
Там разгледахме богатата сбирка на градския музей, запалихме свещички в църквата и отпочинахме, разхождайки се из прекрасно устроения градски парк. Тук е издигнат и паметник на Пейо Яворов – първия кмет на града след освобождението му през 1912 г. Паркът е богат на много растителни видове – дървета и цветя, отразени на табло при входа. Имаше и други интересни обекти за разглеждане, но времето ни бе ограничено. Предстоеше ни още път до крайната цел.
Напускайки село Гърмен, пред нас се откри истинското лице на Родопите със своите дълбоки долини и високи баири. От Заграде – махала на Гърмен, шосето започва да се вие нагоре и набира височина, минавайки през селата Слащен и Горно Дряново. След някой и друг завой достигнахме Лещен с неговите 972 метра надморска височина. За някакви си 15 км от Гоце Делчев бяхме преодолели 407 метра разлика във височината.
Селото е застроено на стръмен терен, а къщите, които не са много, са в старинен възрожденски стил, покрити с каменни плочи. Църквата „Света Параскева” е построена още през 1837 г., но местни жители няма /или те са само трима/, а в началото на миналия век са били повече от 500 души. В Лещен има и галерия, която посетихме. Тя е на художничката Дарина Христова – пастели, акварел и масло. Предлагат се също книги и сувенири.
Само на 3 км над Лещен е Ковачевица – другият архитектурен резерват, разположен също на стръмен терен, който всъщност е още по-старо село, заемащо и по-голяма площ. Повечето от къщите са реставрирани и се поддържат, на други сега се работи, но малко са местните хора, останали да живеят тук. Само 35 души са сега жителите на селото, а някога са били повече от 2000 българи-християни, за което говори и просторната църква.
Поминъкът на населението са осигурявали земеделието, животновъдството, дърводобивът и дюлгерството. Нивичките са закътани, терасовидно разположени и трудно се виждат от пръв поглед, но на тях всичко се е раждало, ражда се и сега, стига да има кой да обработва земята. Имало е скотовъди с многобройни стада от овце, които през зимата са ги водили към Беломорието, а лятно време са ги връщали по склоновете на Родопите.
След като се поразходихме из стръмните калдъръмени сокаци на Ковачевица, а някои от нас достигнаха и до Бялата къща и галерията, дойде време да се връщаме. Чакаше ни доста път, но с такъв добър и опитен водач на колата като Ники /Николай Ангелков от Доспей/ пътуването не ни плашеше.
Така се разделихме със селата, едни от най-известните и посещавани засега места за планински туризъм, които разполагат с къщи от възрожденски стил, но вътре с всички удобства на съвременния живот – телефон, сателитни програми и компютърна връзка с целия свят, с просторни чардаци, китни дворове и механи.
На връщане минахме през село Огняново и след кратка почивка в китното градче Добринище напуснахме този край оттатък Предела, за да се приберем в Самоков, изминали за 13 часа повече от 400 км и запознали се с такива забележителни места, за които дълго ще си спомняме.