Новини, Образование, Статии, коментари, Читателски

В памет на един прекрасен човек… Или какво остава, когато те няма?

Много добре си спомням онзи 15 септември преди вече почти 10 години.
Първия учебен ден, когато прекрачих прага на сградата, превърнала се за мен във втори дом през следващите пет години. ПГ „Константин Фотинов”, Самоков.
Бях с моя съученичка от първи клас. С момиче, с което сме близки и днес. Пред очите ми се разкрива картината как ние сме „зайците”, а трябва да поведем всички ученици към влизането в самата сграда и след това в отделната класна стая. Представете си – не знаехме къде отиваме…
С моята съученичка се държахме за ръце, бяхме наистина притеснени. Не знам. На по-младите от мен, сегашните осмокласници, сигурно би им прозвучало смешно.
Там, в началото на редицата от ученици, обаче стоеше Тя. Нашата нова класна. Невена Костова, преподавателка по география. Руса и много жизнена, сновяща около нас, опитвайки се да ни закриля от първия миг, в който я видяхме.
Въведе ни в класната стая и от този миг насетне се превърна за мнозина от нас в нещо повече от учител – разговаряхме с нея, пораснахме с нея. Може би много от нас вече не помнят в кой район на България какви почви има. Но пък съм сигурна, че си спомняме някои от другите уроци, които ни бяха преподадени. Едни такива, които в днешния свят май губят важност – уроци по човечност.
Излишно е да казвам, че петте години в гимназията бяха изпъстрени не само в розов цвят. Карали сме се, викали сме си, говорили сме едни за други. Тя, Невена Костова, обаче все опитваше да ни сплоти. Колко пъти сме имали час по география, а всъщност- сме имали час на класния! Някой може да каже: „Ей, ама това си е материал, който трябва да се преподаде!…” Така е! Но кой ще преподаде морала и добрината? Кой ще ти помогне, когато имаш нужда не просто от поредната шестица, а от човешки съвет?
Спомням си и абитуриентския ни бал. Всички брояхме от 1 до 12: „1… 2… 3… 12… Кои сме ние? 12-б! Какви сме? Готини! А класната: Руса-а-а!”
Много се смеехме над това! Тя също се смееше с нас! Не се беше обидила от определението, което й поставихме. Защото знаеше, че го правим все още по детски и че може би и там дори, в това „Руса-а-а”, се крие малко от нашата неосъзната обич. Само с близък човек можеш да се шегуваш все пак…
След бала? Ами тогава всеки тръгна по пътя си. Животът ни завъртя и днес, понякога, за миг само си мисля, че някои от нас като че ли ни удари с мокър парцал. Последната ми среща с г-жа Костова не беше скоро. Спомням си я обаче с неизменната усмивка и как ни казва /цитирам по памет/: „Животът е такъв, но не се отчайвайте!”
х х х
В началото на 2014 г. до мен достигна вестта, че моята класна, нашата класна /защото тя си остава за нас винаги символ на Учителя/, е тежко болна. Някак нереално е, казваш си. Не може да се случва! Вече сме на по 22-23 години и вероятно повечето от нас са преживявали болката от загубата на близък или просто познат човек. И все пак все още не можем да я възприемем. Безвъзвратната загуба… Започваме да си задаваме въпроси: Как разбираш, че „това тук и сега” е последната ти среща с някого? Кога усещаш, че не си казал всичко, което е трябвало?
Хората сме странни същества. Все чакаме и се надяваме да се случи доброто, а сме слепи понякога да го видим, когато е пред нас. Отлагаме да кажем толкова неща, а понякога, както каза моя съученичка /Рокси, това си ти!/, просто вече е прекалено късно и безсмислено.
Надявам се, че не е безсмислено да напиша този текст. Надявам се, че може би някъде там, в друго измерение или пространство, душата на „госпожата по география” е свободна от болката и пътува из света.
Надявам се също така, че може би Тя ще усети нашето „Благодаря”!
На всички нас – ученици, колеги, приятели… или просто хора, случайно срещнати по пътя.
Иска ми се образът на нашата учителка да остане в съзнанието ни като цветен, малко щур и много добър – точно такъв, каквато личност беше Невена Костова.

Виктория Георгиева

Leave a Reply