Живот, История, Новини, Статии, коментари, Шарен свят

Героизмът на нашите воини във Втората световна война

Денчо Денчев по време на войната…

Събудих се въодушевена от предстоящата ми среща. Щях да разговарям с ветеран от Втората световна война. Вървейки към училището, прехвърлях през ума си какво искам да попитам, чудех се какъв ли ще се окаже човекът…
Емоциите, които изпитвах, се сринаха за миг още с първата стъпка, направена в двора на училището. На фона на мислите за героичното, които се разхождаха из съзнанието ми, се появи обичайната, никого невпечатляваща, тъжна реалност – младежи с цигара в ръка висят, облегнати на парапета, и си споделят подвизите от вчерашния запой в дискотеката, в която са набили малолетен „герой”, който им се изрепчил, защото взели стола, на който е седял…
Замислих се. Зачудих се, ако сега имаше война, това ли трябваше да бъдат нашите спасители? Премахването на казармата ли е причината за настъпилия упадък в нравствеността, в дисциплината, в мъжеството? Запитах се: „Какво ли е да бъдеш на 19 и твоят път да е предопределен без твое знание? Да се събудиш от сън и да разбереш, че ти трябва да отидеш на фронта, защото е избухнала война и на теб се пада честта да защитиш родината.” Тези въпроси няма как да тревожат умовете на днешните млади българи, защото живеем в сравнително мирно време. Мирно, но пък време на поквара, време, в което подвигът е да набиеш по-слабия, често по-малък от теб, защото той „ти се е направил на интересен”. Дали пък така не е било винаги?
Влизам в клас с намерението да се подготвя за срещата, но се сепвам. Гостът вече е дошъл и ме очаква. От смущение започвам веднага с най-лесния въпрос – как определя времето, в което е живял. Отговорът ме кара да се почувствам глупаво: „трудно”. Питам какво нещо е войната, какъв смисъл има, а той уверено заявява, че всеки, участвал във война, може да се гордее със себе си, защото „това е родолюбива работа”. Веднага ми става ясно, че човекът е необикновен – идеалист, изключителен патриот. Съжалява, че е приел издигането в пост, а не е останал обикновен войник. Обикновените воини предизвикват уважението и възхищението му – „те може да са селяни, да не са образовани, да не миришат на одеколон, но за тях България стои над всичко и те умират за родината.” Любовта към родината според него е изцяло задължение на самия човек – „българското е забравено и ако ние не го възродим в сърцата си, няма кой да го извърши”.
Какъв е смисълът от война за един народ, ако той винаги е губещ, пък и нали живеем в глобален свят, задавам въпросите си. Макар винаги завършващи с пагубни последици, войните няма как да не присъстват в човешката екзистенция. Моят герой не вярва, че светът може да съществува без войни: „така е устроен светът” – бе неговият категоричен отговор.
В мечтите му земята е място, на което „хората се уважават”. С очевидно разочарование ветеранът споделя, че това негово желание не се оправдава вече 89 години.
Повеждам разговора в друга посока – кой е той? На един от най-българските празници – 24 май, през 1923 г. във великотърновско село – Момин сбор, се ражда Денчо Иванов Денчев. Денят, в който се появява на бял свят, сякаш определя и съдбата му – да отдаде голяма част от живота си за българската кауза – той се посвещава на военното дело, при това реално се жертва за родината. Завършва великотърновската мъжка гимназия, випуск 1943 г. От времето на ученическите си години с усмивка разказва донякъде типична и за днес история за недооцененост на ученик (в случая той) от учител(ка). Изкарва двойка, след което му е казано, че трябва да поправи оценката си. Темата, която му се пада, се оказва благоприятна. Късметът, който вади, примесен с амбиция, потенциал и вихър от умения, дават резултат – 17 изписани страници и оценка 6. Изумена, учителката го изпраща на устен изпит, където той затвърждава показаното. При получаването на дипломата си Денчев е в групата на учениците със „средни възможности”, определени именно от тази учителка.
През 1950 г. завършва СУ „Св. Климент Охридски” със специалност „Приложна биология”. Няколко години след завършването на Алма Матер се засича с въпросната учителката, която не скрива изумлението си, след като „ученикът със средни възможности” й споделя, че е завършил университета.
Образованието за него е факторът, който „те прави конкурентоспособен”. Вярата му в това е насочила й неговите две дъщери, които завършват медицина и икономика.

… и сега.

В стаята нахлуват отделни думи на невлезли в час, съревноваващи се в героизъм ученици от двора, и подканящ ги учител, а аз се боря с шума и питам ветерана какви книги чете. Отговорът е категоричен: „знам, че трябва да чета и други, но предпочитам военната литература”. Дори и да не го бях питала, до този извод лесно можеше да се стигнe, защото е необходимо само да поговориш с него, за да усетиш възторга, с който разказва за всичко от първо лице; за войната, в която е участвал; да видиш как си спомня и най-малкия детайл от дадена случка; как от съзнанието му не са убегнали имената на хората, с които е служил. Предпочита да чете документална руска баталистична литература – единствената, успяла да предаде истината за стоицизма и героизма на руските воини.
Втората световна война го заварва в Самоков, когато е на 19 години. Нашият град не му се нрави особено в тези години и макар на 9 август да хвърля камък, за да не се връща никога повече, защото е много студено, той остава тук завинаги.
През войната е служил в Бронирана бригада, имаща за задача да поеме направлението Пирот – Ниш. Още преди да го питам за най-големия успех на бригадата, Денчев обявява, че при гр. Прокупле, Южна Сърбия, с активното участие на съветската авиация българските воини напълно унищожават немската СС дивизия “Принц Ойген” на 14 октомври 1944 г. Искам да разкаже за свой подвиг от войната, а той съзнателно игнорира желанието ми и избира някакъв епизод. Гледала съм стотици такива кадри, но от устата му всичко излиза друго, различно, трогателно, героично, защото е изказано с много искрен патос: „Германската дивизия се оттегли и ние се нареждаме на магистралата в Пропукле. На помощ идват съветски ескадрили. Германците вървят и изведнъж пламва всичко. Направо ги разбиваме. Напускат танковете. Пленяваме 350 коли. Пред очите ми е германският генерал, убит с картечен изстрел в челото, и до него кучето му – и то убито. Разбиваме ги тотално. Да, ама пустите германци пълни с хранителни продукти. Взехме всичко. Да, ама германците за малко да ни разбият и да си вземат танковете…”
Девойка, наблягаща на макиажа, се изцепва: „Колко души сте убил?” Дали не я чува или чува друго, не знам. Но като истински мъдрец отвръща, че едни от най-ужасните му спомени от войната са картините на трупове на убити български войници. А смъртта по време на война била обичайно нещо – в начало той бил напрегнат, изплашен, но „после свикнах”.
Връщам го на епизода с пленяването на танковете и провизиите, той се усмихва, сякаш картината е пред очите му, сякаш сега я наблюдава и пита какво не сме разбрали. „Краят.” Краят, разбира се, е ясен като в „Опълченците на Шипка” (интересува се дали сме го чели). Събитията в историята се повтарят с една и съща логика: „Тъкмо когато немците започнаха да вземат превес в бойните действия и ние се биехме само заради едната чест, се появи съветско подкрепление и заедно ние и братушките обърнахме битката. Взехме голяма победа. После ядохме, пихме. Голяма победа беше. Голямо мъжество. Животът продължаваше и ние му се радвахме истински.”
Замислям се за Троянската война, сещам се за същността на образите в старогръцкия епос и си давам сметка, че пред мен стои мъж от такава класа. Мъж – воин по дух и сърце. Логична е оценката му за българските и руските воини и преди, и сега, като добре обучени, можещи, по нищо не отстъпващи, а дори превъзхождащи всички други бойци. Оценката е продиктувана и от обичта, която изпитва към всичко българско и руско.
Участието му във войната не остава неоценено. Донася първия орден в Самоков, притежател е на “Червено знаме”. Чак сега забелязвам, че не се е окичил с ордени и медали. Явно суетата не го блазни.
Вратата на класната стая се отваря, показват се няколко глави на сега сколасали да дойдат на училище 19-годишни мъже, които скоростно се скриват, изплашени от ситуацията. Някой в клас мърмори: „селяци”.
В днешно време младите се срамуват от своя произход, защото стана модерно да бъдеш я столичанин, я чужденец. Но това не се отнася за Денчо Денчев. С вълнение говори за своя край. Гордо заявява: “Не се срамувам, че съм селянин!”. Дори допълва и едно истинно твърдение – „не е трудно селски цървул да завърши Софийския университет!”
Къде е надеждата, питам се. В ЕС или в Русия? Докога с тези алтернативи? Моето модерно съзнание на човек, живеещ в глобалното общество, ме кара да мисля, че всяко разделение е вредно за човешката общност, а някъде дълбоко в душата си усещам топлота към тази велика страна. За българите Русия винаги е била един от символите на Освобождението, а руснаците – братя. За Денчев този факт важи с пълна сила – „изпитвам преклонение към тях”. Русия е велика сила; всеки, който е пренебрегнал или подценил този факт, се е оказвал в известна степен фанатик и впоследствие лъжлив пророк. И до днес гостът ми се гневи, когото дават думата на русофоби по медиите. Човек, който не е бил на война, не може да налага представите си за нея и за Русия. Втората световна е поредното историческо изпитание на мъжеството и героизма. Русия с мъжете, жените, децата си спря Хитлер. И това никога не бива да се забравя или да се омаловажава.
Питам го как се живее след война от такъв мащаб. Образованието и качествата, които притежавал и усъвършенствал по време на войната, са му позволили да заема високи постове. Годините в армията са развили лидерските му умения и макар за повечето хора да е трудно да всяват респект у околните (рядко срещана способност, направо дарба), моят герой се е справял успешно дълги години като директор на пловдивското риболовно стопанство, а и в самоковко предприятие, където неговата компетентност и черти на характера му осигуряват уважението на работниците и той е желан ръководител въпреки младостта си.
Свободното си време посвещава на клуба на ветераните в Самоков. Дисциплината, отговорността и умствените способности помагат на моя герой да продължи да се развива и след пенсионирането през 1985 г. Той се изявява като журналист, има над 2500 статии по темите за Втората световна война и българо-съветската дружба. Убеден е, че всеки дългогодишен мир се дължи на мъдри политици, поддържащи баланса на икономическите сили. „За да има мир в света, трябва да я има Русия, а ние е добре да следваме сърцето и разума си, когато избираме съюзници”, заявява категорично, за да няма неразбрали посланието му. И активността е неделима част от неговия характер. Споделя: „не мога да стоя на едно място”.
Звънецът избива, той става да си ходи, сблъсква се на вратата с напористи ученици, а аз потъвам в мисли. Историята е необходима, за да възпитава и поучава неопитните и да поддържа духа. Тя учи кой си, от къде произлизаш, какво носиш у себе си, какво можеш да оставиш след себе си. Родолюбието е нужно, за да успееш да постигнеш положителни резултати в предаването на завета. Тази среща с Денчо Денчев бе за мен урок по патриотизъм, морал, ценности и силата на героизма. Един такъв разговор може да те накара да оцениш това, което имаш, защото благодарение на ентусиазма и чувствата, с които ти е представен един живот на млад човек във време на войни и лишения, ти успяваш да се поставиш на негово място и да разбереш колко е трудно да живееш по този начин. Но в същото време от героя на тази история не чух, нито пък усетих дума, с която той да съжалява за нещо или пък да е страдал заради липсите. Истински стоицизъм! Макар и в мирно време, можем да приложим възприетото знание от един истински българин, защото само ние можем да възродим българското, част от което е и изконната връзка с Русия, и да го продължим. И защото е важно да не позволяваме и малкото останало да бъде разрушено и потулено във времето. Трябва да носим спомена вечно, за да успеем да градим, защото той е основата на Вазовото „Не се гаси туй, що не гасне!”

Диана Пл. Сайменова

ученичка в Професионалната гимназия по туризъм
Б. Р. Материалът /публикуваме го с малки съкращения/ е спечелил първа награда – екскурзия до Москва, в националния конкурс “Не се гаси туй, що не гасне”, организиран от движение “Русофили” и форум “България – Русия”, в Самоков – със съдействието на Руския клуб.

1 Comment

  1. Ура

    Ветеранът е пропуснал да каже колко пъти заедно със съветските части са превъзхождали в жива сила и техника своите противници от СС дивизията – 10 пъти …или повече ?
    И какво като България участва в тази война ?
    Победителите дори не я признаха за съвоюваща страна.
    И не само това …но и отнеха и земите Македония,Западни покрайнини,Беломорска Тракия …които бе получила благодарение на Германия.

Leave a Reply