Живот, Култура, Новини, Читателски

Гласът на старата чешма

Снимка: www.otkrovenia.com

Гостувам ли на старата дядова къща, строена десетилетия преди да се родя, първата ми работа е да донеса студена вода от старата чешма. Грабвам двете стомни, с които носех вода още в детството. Едната – по-голяма, гевгирена, с широко гърло и малка шопчица на дръжката, от която пиехме ние, децата. Другата – по-малка, с тясно гърло и дупчица от едната страна, та когато човек пие от нея, тя къркореше и затова я наричаха кръкле.
Прясна вода обичаха старите хора, за престоялата казваха: „Не чини, не е добра!”
Като се връщам, оставям пълните стомни на мястото, където ги нареждаха предците ми с надеждата, че духът им е някъде наблизо и гледа ценим ли този дар на природата – водата.
Думата ми беше за старата чешма. Мислех си, че е самотна и забравена, защото тук хора почти не бяха останали. Но съм се лъгал. Скоро се убедих, че тя има с кого да си другарува и бъбри. Сянка наоколо хвърляше един стар орех, в чиито клони се боричкаха рояк немирни врабчета.
Недалече от чешмата, зад нисък плет, надничаше срамежливо и старата къща на дядо Миташко. Той често идваше при чешмата да наплиска с вода уморените си очи, да си измие лицето и да разкваси засъхналото си гърло. Срещнеше ли някого край чешмата, не бързаше да се прибира, можеше да разкаже за живота си и за миналото на чешмата.
– Тая чешма, синко, е много стара – обръщаше се той към своя събеседник. – Правена е, когато Господ ходел по земята, а човеците имали страх от Бога и срам от хората…
Че чешмата е стара, личеше от белезите, които времето беше оставило върху голямото й каменно корито и почти заличения надпис над двата чучура.
Това корито от мек камък на две места е дълбоко наранено. Там някогашните ергени са точели ножовете. Всеки мустакат ерген носел в пояса си по един ушак, признак за мъжество и сила. Чешмата била място, където младите се срещали, опознавали се, разговаряли, харесвали се и после си изпращали годежари.
– Било е много отдавна – продължавал своя разказ старият дядо Миташко. – Недалече от това място имало извор, от него хората си наливали вода. Но дошли майстори от далечно село да строят нова къща на дядо Злати, заможен човек, с многобройна челяд – синове, снахи, дъщери и внуци. Имал нужда от голяма и широка къща. Всички били задомени, само най-малката дъщеря Милена била още задевка. Тя най-много радвала очите на баща си, изпълвала душата му с топлина и надежда, че на старини ще има кой да му подаде чаша вода. Това младо и стройно момиче, с руси коси и бяло лице, донасяло храна и вода на майсторите всеки ден. Само най-младият между тях, майстор Никола, хвърлял от време на време скришом срамежливи погледи към момичето, но никога не успял да покаже това, което се таи в душата му…
Работили майсторите, ден след ден издигали новия дом. Не бил далеч денят, в който щели да поставят последната керемида. Най-много ги учудвало, че от тоя хубав извор, от който и те пиели, досега никой не е направил чешма. Замислил се старият устабашия Михаил и решил да стори една добрина на селото, да построи чешма. Взел съгласието и на дядо Злати, човек табиетлия и с широко сърце.
Отделил двама от майсторите си, те каптирали извора, поставили калени тръби и водата весело зашумяла по тях. Останало само да се изгради чешмата. С нея се заел младият майстор-каменар Никола. Приготвил той дяланите камъни, мислел си в основите да вгради сянката на Милена. Успял един ден, когато тя им донесла храна и вода, да премери сянката й. През тая нощ Никола не затворил очи, измъчвала го мисълта за Милена. Сърце не му давало да й причини зло. Счупил на сутринта мярката и скритом вградил в чешмата една от стомните на Милена, с които тя им носела вода. Между камъните оставил пролука, през която да минава въздух, та и при тих ветрец да се чува мелодичният глас на стомната. На един от лицевите камъни издълбал годината, а върху съседния, в малка ниша – пееща малка птичка с разперени криле. Символ на какво е тази птица, той с никого не споделил.
С довършването на къщата станала готова и чешмата. От двата й медни чучура забълбукала бистра вода. Първа напълнила стомните си Милена, последвали я и други момичета. Всички се радвали и с ръце гребвали от живителната течност. Усмивка светнала на лицето на младия майстор.
Развързал кесията си дядо Злати и се разплатил щедро с всички. Приближил се до ликуващия Никола, похвалил го за сръчността и таланта му и сложил в ръката му една златна махмудия.
От този ден минали много години, край чешмата се редували поколения и всички благославяли човека, измайсторил чешмата. Разбирали, че тя е градена не само с усталък, но и с много любов. Вечер, когато всичко затихвало и подухвал ветрец, се чувал мелодичен глас, младите се оглеждали, но после пак се унасяли в приказки. Гласът, извиращ от чешмата, им напомнял, че радостта и грижата вървят ръка за ръка и кацнат ли на рамото на човека, са знак на съдбата, че животът ще бъде вече друг.
И днес, който знае преданието за чешмата, застане ли до нея да си налее вода, иска да чуе този глас, който идва от сърцето на старата чешма.
– Този глас – завършвал дядо Миташко – се явявал само на хора с щедри сърца и сръчни ръце, дарили с таланта си радост на людете…

Георги Захов

Leave a Reply