Култура, Новини, Статии, коментари

Греховното писание за Зографа Захарий

„Ако отидете в Самоков и се спрете пред музея, ще видите от лявата страна на входа наредени няколко надгробни плочи. На една от тия надгробни плочи са издялани в камъка емблемите на вярата, надеждата и любовта – кръст, котва и сърце, а надписът гласи: „Здес почива покойната ни мат Християния, съпругата на Димитрия Изограф и поживя лета 43 и пресели са на вечна жизн на 1853 лето май 27 пресветое вознесение господне”… На края на тая надгробна плоча са издълбани – твърде примитивно – няколко слова, от които се разбира, че в същия гроб е било положено и тялото на зографа Захарий, починал на 14 юни същата година.”
Така започва първият от трите разкази-легенди в добилата широка популярност през 60-те години на миналия век книга на Павел Спасов „Греховната любов на зографа Захарий”. Другите два разказа – „Легенда за сирота Янка” и „Легенда за Али Ботуш”, остават почти непопулярни. Понятно за какво.
Оценките, които са давани още от Възраждането на синовете на основоположника на Самоковската иконописна школа Христо Димитров Доспееца – Димитър и Захарий Зограф, са най-високите. Още в своя труд „Описаные болгарскаго священнаго манастыра Рылскаго” – 1868 г., Неофит Рилски, след като отбелязва, че „техен покойны отец като училь това художество у Света гора въ много годинь биль изкусен, сыновете му, на които самь той предал своать таланть излезли по изкусни оть него вь това художество со своето прилежание.”
При това Захарий Зограф е бил най-забележителният Неофитов ученик. И ако учителят Неофит Рилски дава тази оценка след смъртта на своя ученик, то в кореспонденцията между двамата, продължила осемнадесет години, Захарий Зограф почти във всяко писмо подчертава своята благоговейност и уважение: „На Вашето високо преподобие благоговейно се покланям”; „Най-преподобният между йеромонасите и високоучени учители целувам светата ти десница с покланяне”; „Искрен и всехнишайши ученик и от сърце любящ и почитащ Ви Захари Х. Иконописец” и пр.
Вниквайки в писмата на Захарий Зограф, пред нас се разкрива една от най-възвишените личности на Българското възраждане. Кръвно свързан с Паисий Хилендарски, той има неговия остър и безпощаден език. Ако първият възрожденец е събрал в израза си „о неразумни и юроде…” родоотстъпничеството на онези, които са забравили своя род и език и се срамуват да се нарекат българи, то Захарий Зограф „поименно” може да назовава и съветва своите съвременници: „напиши го и та едно писмо да проводите до чорбаджията и то доволно да му пишете за да се собудит за народо болгарский да го просветат…” Или: „Така са нашите огоени ненаучени болгаре, които наидат пропадат у невежеството у простотата, от която се гнасат сичките народи европейски.”
Обикаляйки манастирите от Атон до Рилския, Долнобешовишкия, Троянския, Преображенския, Бачковския, Кукленския и десетки църкви от Самоков до Щип, Зографът е бил същевременно и грижовен съпруг и баща. В двете си сметководни книги той стриктно е записвал какво има да получава, както и на кого е давал пари в заем. А не са били малко онези, които са търсили неговата финансова подкрепа. Сред тях са учители, ковачи, търговци, дюлгери, грънчари, механджии, шивачи, хлебари, овчари и какви ли не други. Но семейството му е било на пръв план: „На Катерина (съпругата) оставих 365 гроша, кога пойдох на Троян и други 250 гроша…”
А в единия от тефтерите Захарий Зограф е записал:
„1841 се женихь ноемврІа 8-денъ.
1842 роди се ГеоргакІя. СептемврІа 5-денъ.
1845 ХристакІя се роди декемврІа 27 денъ.
1848 роди се ДимитракІя януарІя 27 денъ.”
След тези бележки с друг почерк – явно някой сродник, е отбелязал: ”1853 роди се Михалаки, Іуниа 8 денъ. /1853 представи се Бая ЗахарІа Зографо Іуниа 14 денъ.” Както е видно, само шест дни след раждането на последното му дете Захарий Зограф е предал Богу дух.
Нелогично е тогава да се мисли, че нещо друго е върнало Зографа Захарий в Самоков освен да посрещне раждането на четвъртия си син, когото явно дори не е докоснал, а може би не е и зърнал, защото е бил вече тежко болен… Но – съдба! Смъртта го сполетява, когато е в апогея на творчеството си; когато най-големият му син е само 11-годишен хлапак; когато красивата негова избраница Катерина, дъщерята на чорбаджи Косто, ще остане млада вдовица…
Но това връщане на Зографа в родния му Самоков „ражда” легендата за греховната любов на Захарий с братовата му жена Християния, която той е обезсмъртил в един от най-хубавите портрети на българка от Възраждането. А каква „отплата” от Захарий към по-големия му брат Димитър Зограф – повел го още юноша по трудния път на иконопиството, е съчинената греховна любов с майката на Станислав Доспевски, превърнала най-големите ни иконописци в герои от един побългарен „Декамерон” от времето на чумата!
Идеята Павел Спасов /1905-1980 г./ да разкаже „легендата” за греховната любов на Зографа идва след едно негово посещение в музея в Самоков в края на 50-те години на миналия век. Директор на музея и гид в тези години е художникът Слави Генев /1893-1977 г./. Той е роден в гр. Марица. След като завършва гимназия в Пловдив е студент по живопис в Държавното рисувално училище в София, при професорите Цено Тодоров, Стефан Иванов и Иван Ангелов. После е в Мюнхен, Париж, Рим… В Европа се учи от изкуството на големите световни майстори, а после съдбата го изпраща в гнездото на възрожденските иконописци – Самоков, където е учител по рисуване в гимназията и след това директор на музея.
Нямаше самоковец, който да не познава художника Слави Генев. Високата му европейска култура сякаш беше несъвместима със средата, в която живееше. Той умееше да се шегува, да иронизира… И когато при него в музея идва Павел Спасов и го разпитва за надгробните плочи на зографите и защо гробовете на Християния и Захарий Зограф са били един до друг, Слави Генев се пошегувал, че „са имали интимна връзка” и в същия момент в главата на Павел Спасов се родила „легендата” за „греховната любов”.
След излизането на книгата Слави Генев пред мнозина е споделял: „Абе, тоя човек от шега не разбира ли!” Но книгата вече е написана и както казва един герой на Бранислав Нушич: „Печатна буква, как да не й вярваш…”

Иван Ненов

Leave a Reply