Живот, Култура, Новини, Читателски

Дар

Разказ

Идвах тук, високо в планината, при реката, когато не ми вървеше, когато не знаех накъде да поема, когато ми беше тежко… – с две думи, когато
ми „потъваха гемиите”. Стоях с часове на някой камък, гледах водата и чаках, чаках да отмие мътилката, огорчението, мъката, чаках да отнесе всичко лошо, насъбрало се в душата ми.
Днес реката беше като течаща дъга от заливащата я светлина. Отпивах от бутилката и се мъчех да не мисля. От взирането ли, от пиенето ли – не знам, но светът стана нереален и това, от което бягах, ми се стори смешно. Като че пръските вода ме заредиха с оптимизъм. Събух се и потопих краката си в нея. Студът ме опари и аз се разсмях.
– Добър ден! – сепна ме глас.
Обърнах се и видях възрастна жена.
– Добър да бъде! – казах аз.
– Какво така към нас, сине? – попита ме тя и седна на камъните до мен.
И аз, все едно, че бях чакал цял ден тази среща, започнах да говоря – за мен, за живота, за отчаянието, за мечтите…
След това мълчахме, подавахме си бутилката и наблюдавахме късчето свят, в което се намирахме – лекия ветрец, шума от реката, синьото и зеленото на дърветата и небето, топлината на слънцето…
– Животът ти е даден като Дар – внезапно каза жената. – Бог ти го е дарил заедно със силата и знанието – да го живееш според Божията Мера. Мисля, че си изгубил вярата, вярата в себе си, в живота, в чудесата. Изчакай ме тук – искам да ти дам нещо.
Останах на камъка. Взирах се в течащите цветове, отпивах от бутилката и си мислех за думите й.
Върна се бързо и каза:
– Подай си ръката!
Разперих длан и тя изсипа в шепата ми малки черни зрънца.
– Синап – каза тя. – Зрънцето на Бог. Той е казал на учениците си: „Ако имате вяра колкото синапено зърно, ще кажете на тази планина: Премести се оттук там и тя ще се премести; и нищо няма да е невъзможно за вас.”
Стисках зърната и като че камък ми падна от душата. Усещах се по друг начин.
– Но аз ще ти разкажа друга история, която ми подари възрастна арменка заедно със синапените зрънца. Даде ми ги, за да не влизам „в очи”. Мисля, че ще ти помогне така, както помогна на мен.
В един оазис живеела много зла жена – започна тя. – Имала „лоши очи”. Когото погледнела, или падал мъртъв, или залинявал и в крайна сметка умирал. Всички се страхували от нея и гледали да не я закачат. Веднъж едно малко момченце я погледнало в очите и се усмихнало, и тя, колкото и да се опитвала, не успявала да му навреди.
Един ден детето и баща му тръгнали с керван до съседния град. Тя решила да покаже силата си и да накаже детето. Изчакала керванът да се отдалечи и ги загледала с цялата си злоба – нападнала ги в гръб. Но точно тогава детето се обърнало и размахало ръката си към нея. Стискало нещо в пръстите си. Проблеснала светлина и лъчите й докоснали очите на злата жена – потекла кръв и тя ослепяла.
„О-о-о, то стиска Божието зърно – синап, синап” – извикала тя и паднала поразена на земята.
– А сега дай бутилката и да си ходим, че нощта дойде.
Чак сега видях, че беше притъмняло.
– Ще остана още малко – казах аз – трябва да помисля как да си реша проблемите.
– Запомни от мен – не взимай решения по мрак. Тъмнината прави нещата по-страшни. Виделина трябва, защото виделината е знанието, че всичко ще се оправи. И още нещо искам да ти кажа – усмихна се жената – не можеш да избягаш от себе си, но можеш да вземеш реката и днешния ден и когато ти потрябва споделяне – затвори очи и извикай спомена. Понякога спомените имат голяма сила.
Така ми каза някога арменката. Тя каза също, че всеки, на когото подариш тази история, трябва сам да види в душата си как детето се е сдобило със зърното.
Напиши още тази вечер твоята част от разказа и дай поне на един човек от синапените зърна. А тях носи близо до тялото си, за да те бранят. И лошите помисли ще се връщат към този, който ги е насочил към теб. И като не може да ти навреди с очи – ще започне да говори, за да не се пръсне от върналата се енергия. И тогава ще узнаеш кой ти мисли злото. А когато стане явно, злото няма сили. Бог да те пази! – прекръсти ме жената и си отиде.
Останах още малко край реката, стискайки синапените зрънца. В тъмнината ме обзе покой и почувствах магическата енергия на водата като лечебна благословия. И повярвах, повярвах в чудесата на живота, повярвах в себе си.
От главата ми не излизаха думите на жената и нейната заръка, затова когато се прибрах, първата ми работа беше да напиша моята част от приказката:
Един ден момчето, което много се страхувало от злата жена, видяло как тя се мъчи да събори от небето малка птичка, но не успяла. Забелязало, че жената се изплашила и пребледняла, даже й станало лошо и се скрила, за да не види никой, че малката птичка не се страхува от нея. Детето последвало птичето и скоро се срещнали. Птичето пуснало в дланта му едно малко черно зърно. И от тогава момчето винаги го стискало в ръката си. И започнало да гледа смело злата жена в очите, защото вярвало, че тя не може да му навреди.
Прочетох написаното и тръгнах да търся някой, на когото да даря тази история заедно със зрънцето вяра…
Това си ти.
Подай си ръката.

Зинаида Хаджимитова
15 февруари 2014 г.

Leave a Reply