Новини, Статии, коментари, Шарен свят

Да си завидим на търпението!

Неделен следобед. Жега. Термометърът на автогарата изписва 33 градуса. Оставям багажа си в току-що паркирания микробус, купувам билет и слизам да се скрия в сянката на близките сгради. Някъде зад гърба ми шофьорите, ангажирани със следващи курсове, и те на сянка, си водят разговор:
– Бай Васил ше ги мори в жегата.
– Ше ги мори ли? Нема ли климатик?
– Не, и прозорците му не се отварят.
“Хи-хи-хи” – смеят се. На мен не ми е смешно, защото става дума за това превозно средство, с което ще пътувам. Разговорът продължава.
– Научиха се да питат „Има ли климатик?” Даже една циганка с дете вчера се качва и: „Има ли климатик?” Викам й: ако нема, нема ли да се качиш?
– “Хи-хи-хи. Хи-хи-хи”.
– Оня ден тръгвам от Сандански и пак ме питат. Викам: „Има два – единият заводски, другият – румънски.” Гледат ме опулено. Като излизам от града, отварям вратата и им обяснявам: „Това е румънски климатик, в Румъния така си карат, с отворени врати.”
“Ха-ха-ха!”
С климатик или без климатик, микробусът се пълни няколко минути преди часа за тръгване и потегля. Разгръщам великолепните “Писма до България” на проф. Марко Семов с идеята да попрегледам тук-там, но се зачитам и само подсъзнателно си отбелязвам, че положението не е толкова трагично в микробуса – в смисъл горещо.
Вече сме минали половината път до София, когато вдигам поглед и виждам увитата в тъмнорозова тениска глава на жената на предната седалка. Всички са разсъблечени до приличния минимум, а тя – със завита глава! Оглеждам се по-внимателно. Извадила съм късмет! Седя откъм сенчестата страна на пътя, достатъчно близо, но и достатъчно далече от малкия люк на покрива, откъдето влиза хладен въздух. А розовата тениска е точно под него – да го затвори не иде, да се премести – няма къде. Налага се да се пази от силната въздушн струя.
С какво се разхлаждат назад – не виждам, нещо бръмчи, но явно не е климатик. Отворен е прозорецът откъм шофьора. И това е всичко. Каква е средната температура в купето – неизвестно, важното е, че няма припаднали…
Много в унисон с “Писмата” на професора (царство му небесно!) е тази ситуация: какво не сме изтърпявали, и това ще изтърпим. В края на краищата час път е, не са четири-пет. И температурата навън е под 40. И билетът все още не е стигнал 10 лв., а само 7. И шофьорът е любезен и услужлив. И какъв е смисълът да показваме недоволство?
– Довиждане!
– Приятна вечер!
– Приятен път! – пожелават на слизане добрите пътници /лоши няма/.
Нека рече някой, че ние, българите, не сме възпитан народ! Пък търпението ни – сами да си завидим.

Надежда Георгиева

Leave a Reply