Култура, Новини

Дебют на млади творци в “Приятел”

Снимка: архив

Гостуват ни членове на клуба на младите творци при читалище-паметник „Отец Паисий-1859 г.” с художествен ръководител Зоя Станкова

Говори ми!

Когато съм с теб е различно. Толкова по-истинско, наивно по детски. Чертаем бъдещето си малко по малко по небосвода, взираме се в искрящите звезди.
А ти толкова добре прикриваш мислите си. Защо? Нима съм ти чужда? Нима се страхуваш да ме обикнеш, да ми вярваш? Излишен е страхът и думите ти са излишни. Обичай ме, друго не искам. Обичай ме с всяка своя фибра, всеки нерв, от дъното на същността си. Дори да е за малко, дори и на шега, толкова, че да забравя за времето, мястото и празните погледи на минувачите и още по-празните им сърца. Само ме обичай истински и ми позволи да те обичам. Да те обичам като лятото, като току-що цъфнало кокиче или като миг, траещ само секунди, но оставащ във вечността. Като сянка, която изчезва, щом загасиш светлината. Бих те обичала дори като най-святото си.
Къде си ти? Къде са мислите ти? Помогни ми да се справя, защото е трудно, когато съм сама. Не искам да усещам самотата, самота, която откривам дори и в почти спрелите стрелки на стенния часовник. Ще те разбирам всеки момент, защо не кажеш нещо?! Да не бъдем сами, не мълчи! Говори ми. Обичам просто да те слушам и да се губя във всяка твоя мисъл. Достатъчно е. Бъди до мен.

Вяра Петрова

ххх

Жена

Красота, най-преходното нещо,
ала жената е родена с красота –
да е нежна, чиста, честна,
да е вечна в нейната душа.

А жената, тя е истински боец,
не спира бунта си срещу света
и злото, което иска да й пречи
в нейната борба за доброта.

Жената е изящна, истинска, велика,
тя е най-прекрасен извор на живот
и дори когато окаже се излишна,
не спира за миг да търси своя брод.

Жената е прекрасна и любяща,
тя е майка, приятелка, сестра,
затова ще кажа аз накрая:
горда съм, че съм жена!

Елизабет Георгиева

ххх

Красив мрак

Вървя. Вървя по мрачна улица. Улица, обградена от дървета. Дървета, всяко разказващо своята история. Пред себе си виждам само силуети. Студено е. Студено е, но това не пречи да се наслаждавам на тихата, мъртвата вечер.
Единствената ми компания са луната и звездите. Сега те са моите най-добри приятели, на които бих могла да кажа всичко, като знам, че ще запазят моите тайни. Говоря им, но те мълчат и въпреки това знам, че ме слушат. Слушат ме и намират сродната си душа в мен.
Възможно ли е изобщо да намеря някой, който толкова да прилича на мен, че да го мисля за себе си?
Все още вървя, но вече не вървя по улицата, а по една горска пътечка. Пътечка, която ме потапя все повече и повече в тази приказка на тъмнината. Усещам присъствието на дърветата по-силно, тъй като пътечката е твърде тясна, за да избегна допира на клоните им по мен. Но това ми харесва!
Сега клоните на дърветата закриват моите сестри – звездите, но не ми е тъжно, защото знам, че те отдавна вече спят. Разбира се, след като ме изслушаха, доволни и удовлетворени от това, което им казах, спят спокойно.
В момента се радвам на присъствието на силните растения, които, придавайки уют и спокойствие, ме карат да се чувствам като у дома си. И знам, че каквото и да стане, са готови да ме защитят.
Не знам колко е часът, не ме интересува. Аз просто искам това да продължи вечно. Но възможно ли е вечно да живея в този някак нереален свят, пълен с красота?

Елица Борисова

ххх

Да не забравяме!

Тази година се навършват 136 години от освобождението на България. Хубаво е да почитаме и помним този празник наред с всички онези знайни и незнайни воини, които са платили с живота си за Свободна България! Нека си спомняме по-често за герои като Левски, Ботев, Каравелов, Каблешков, Раковски, Бенковски и всички онези, които не можем да изброим поименно в няколко изречения, защото благодарение на тези велики революционери България съществува днес.
Нека не забравяме, че въпреки робството нашият народ не само е успял да съхрани своят език, азбука и култура, но и да създаде най-богатия фолклор на планетата! Нека не забравяме, че от всички единствено българското знаме не е попадало в плен, защото благодарение на своята непреклонност и непокорство този народ е успял да се съхрани като нация до днес! Нека не отричаме историята си и това, което е било – нима не е имало турско робство, нима не са избивали нашите предци?! Защо трябва да се извиняваме на тези, които са искали да сменят вярата ни и да ни превърнат в техни роби? Защо тези, които днес ни управляват, прекланят глава пред турците? Трябва ли да се подиграват със своята собствена история и да отричат робството, което всички български поети описват в своите творби…
Нека бъдем горди българи, нека помним подвизите на всички герои, предпочели смъртта пред слагането на феса, нека помним всички тези неща, но не само веднъж в годината…

Лилия Вукадинова

ххх

Приятелство

Приятелство, какво е това? Значението на тази дума не е толкова просто. Имам предвид, че то, приятелството, е като цветето – ако не го полееш, ще повехне. Разбира се, приятелството не се полива с вода, а с доверие и любов на хората едни към други.
Думата приятелство е много голяма и не трябва да я смаляваме заради лоши неща. Ако моя приятелка ми каже своя тайна и поиска да не я казвам, ще я запазя и някога, както аз, така и тя, би ми се доверила.
Имах приятелка, която обичах като своя сестра, но един ден нашето приятелство се разруши и повехна като цвете. Беше ни мъчно, но не можеш да върнеш това цвете отново.
По света има много добри и лоши хора, но понякога добрите се оказват по-лоши от другите или както казват: „Тихите води са най-дълбоки”. Аз лично не се доверявам веднага на хората, първо искам да ги опозная какви са и да ми допаднат. Понякога се замислям как тези около мен толкова лесно се доверяват и намират приятели.
Мисля, че ако си нямаш поне един приятел до себе си, но истински, си сам на света. Много е лошо да си сам и да имаш чувството, че си като луд в непознат свят.

Петя Таскова

ххх

Да върнеш времето назад…

Как ми се иска да върна времето назад, но може ли това да се случи – то е като на бялото да кажеш черно… Ако можех да върна времето назад, бих го направила! Сега тези ужасни неща, които се надявам да се подобрят, нямаше да ги има. Аз не знам какво мисли този човек, но думите, които изговаря, ме карат да се замислям дълбоко. Човече, какво направи, разби бъдещето, разби и моите мечти, а сбъдна тези на другите ми познати хора, но сега и техните сбъднати мечти избягаха.
Какво стана? Защо всичко това се случи с теб, с твоята добра душа. Не знам какво е всичко това, може би е капак от черни облаци или кошмар.
Когато се сещам за теб, сърцето кърви дълбоко в мен, въпреки че неумишлено ти оставяше рана в сърцата ни и правеше другите щастливи. Обсипваше ги с благоразположение, а мен – с мисълта, че ще съжаляваш един ден. За да не страдат те, остави аз да тъжа. Защо?
Орис, за която сега съжаляваш.
Въпреки, че дълбоко скърбя, искам да бъдеш като току-що разцъфнало цвете, а ти умря като красива роза. Сега ти разбра каква е цената на живота. Тя е много скъпа, нали? Евтина е само за хората, губещи смисъла на живота. Както за мен, така и за теб, животът трябва да е скъп – бори се докрай, за да не плащаш след постъпките си…

Сияйна Ангелова

Leave a Reply