Длъжни ли сме да обичаме родителите си?

За това в доброто общество не говорят. За това не разказват на чаша кафе. Това чувство – по-точно неговото отсъствие, се стараят набързо да прикрият с вежлива усмивка и да скрият от чужди очи. “Не обичам родителите си” звучи като признание за страшно престъпление.
Защо се получава така?
Някой ден ние за първи път се обиждаме на майка си и баща си. Някого са възпитавали в спартански условия, върху друг са стоварвали всекидневната умора, някой е страдал от постоянната заетост и невнимението на родителите. Недолюбените, нещастни деца, които години наред са понасяли обидите, а после бързо са се уморявали да се борят за обичта на родителите си – това е една категория.
Друга са тези, които са преситени от опека и любов. При психолозите има много клиенти, на които се е наложило да израснат с мама и баба и да почувстват на гърба си цялата непоносима тежест на тяхната обич. Те мечтаят да избягат от семейството си, но чувството за дълг ги кара да останат. Тях постоянно ги учат как да живеят, какво да мислят, с кого да дружат. Тези деца наистина бягат – отначало в студентското общежитие, после в друг град, в друга страна, на друга планета. Звънят от там само на празници и през целия си живот носят със себе си този вече привичен товар – нелюбов, примесен наполовина с чувство за вина и угризения на съвестта.
Жестоко ли е? Може би. Но пък е честно. Може мълчаливо да страдаш, а може да опиташ да направиш няколко прости крачки насреща.
Крачка 1. Основно почистване
В психоанализата има такъв термин – “изначален дълг”. Той говори за най-силното чувство за вина, което винаги е свързано с майката и бащата. Ние сме задължени на родителите си за появяването ни на бял свят, затова сме длъжни да бъдем послушни деца. Това чувство за вина понякога ни кара да се откажем от мечтите си, да се укоряваме за всяка грешка и да се стремим към родителското одобрение. Нали още от детство свикваме с мисълта, че обичат само послушните деца.
Масло в огъня налива обществото с идеите за синовния дълг. Но никого не можеш да накараш да обича. И да се втълпяват топли чувства с помощта на абстрактен дълг също не се получава. Обратно, колкото повече ни внушават мисли за дълг, толкова по-силно говори нашият вътрешен, вечно бунтуващ се юноша. И ще каже това: “Не съм молил да ме раждате! И нищо на никого не съм длъжен!”
Лечението започва с определянето на диагноза, почистването – с това, че всички вещи са струпани на камара и в стаята цари страшно безредие. Освобождаването от тежките чувства започва с това, че ние си ги признаваме. И признаваме, че имаме право на тях. Юношата-бунтар е много по-щастлив от възрастните, защото той може открито да крещи и да се гневи.
Крачка 2. Лабиринти на отраженията
Смята се, че цялото ни обкръжение – това са само огледала с различен размер и форма, в които ние се отразяваме в цялата си красота. От такава гледна точка липсата на обич към родителите е скрита неприязън към самите нас. Ние отблъскваме най-близките си хора заради тези качества, които не можем да приемем в себе си, и се стремим да избягаме от тях. Преставаме да общуваме с родителите си – затваряме плътно вратата към това “аз”, което не искаме да виждаме.
Например, дъщерята желае да стане артистка и е готова да избяга от дома заради постоянните коментари на майка си и баща си: “Стъпи на земята. Намери си стабилна, нормална работа. Кога ще пораснеш?” Бягството няма да реши нищо, защото забележките, които така силно я разстройват, са неин вътрешен моноголог, който родителите само озвучават. В дълбочината на душата си дъщерята смята мечтата си за детска и наивна, сама се обвинява за проточилото се детство.
Какво не можете да приемете у своите родители? Отворете очи, признайте си, че всички тези неприятни качества можете да откриете в себе си. И родителите постепенно ще престанат да бъдат източник на всички проблеми – нали не се сърдим на огледалото за некрасивия си външен вид?
Крачка 3. Преставаме да бягаме
От детство сме привикнали към “щраусовия” начин за решаване на проблемите. Затваряме очи и сме напълно уверени, че сме се скрили от целия свят. Да преминем училището, само за да не получаваме двойки на контролните. Да се разделим с младия човек, защото е трудно да се съгласим на компромис. Да поддържаме отношенията си с родителите от разстояние хиляди километри, защото не сме успели да намерим с тях общ език.
Да заминем и да се ограничим с две позвънявания на година – не е изход. Просто защото нереализираната обич няма къде да се дене и обидата само малко се приглушава. Милиони хора по света, оставяйки телефонната слушалка, казват: “Неее, мама не се променя.” И се връщат в живота си, където не са оставили място за майка си и заедно с това за всички тези преживявания.
Проблемите между хората не се решават на дистанция. За да чуеш другия човек, трябва да започнеш разговор. За да разбереш чувствата на другия, трябва за малко да се откъснеш от своите собствени. Решение има, но то е в диалога – беседи, писма, постоянни разговори. А бягството с препълнените куфари на вашите обиди е съмнително решение.
Крачка 4. Да намерим най-добрия формат за общуване
Не бива да изграждате отношения по шаблон, да създавате семейство, ориентирайки се по идеалната картина от рекламен клип. Длъжни сме да обичаме родителите си, но как тези отношения трябва да изглеждат в реалността? Стандартният вариант включва мимози за 8 март и вратовръзка за Нова година, позвъняване всяка вечер и широки усмивки на семейните снимки. Но всичко това повече напомня дежурни жестове без капка искреност.
Не се упреквайте, ако стандартният вариант не ви харесва. Струва си да намерите по-добър формат на отношенията, защото връзката деца – майка, деца – баща, това е цял един свят. Забравете лъскавите картинки за идеалното семейство, ако лично за вас в тях няма и капка истина. Вашите отношения могат да изглеждат като дружба или сътрудничество, в тях може съвсем да отсъства тази свръхестествена близост, за която пишат в романите. Но това ще бъдат ваши, само ваши взаимоотношения, само ваш семеен съюз. И в рамките на този съюз вие постепенно ще започнете да се учите на много неща – да говорите, да слушате, да мълчите, да контролирате емоциите и да се договаряте. И веднъж на мястото на обидите ще се появи дългоочакваната топлота.
Защо е толкова важно да подредим всичко това?
Възможно е да сте уверени, че всичко това не е толкова страшно. Но има едно “но”: от нелюбимите деца израстват нелюбящи родители. Така се създава прословутият порочен кръг с недостиг на обич, който се предава по наследство от поколение на поколение.
Някой трябва да спре това бягане по кръга и да стане по-близък на този “чужд-близък” човек – родителя. Нали по принцип голямата любов не възниква по принуда или заради чувство на дълг. А с родителите си ние и без задължение сме свързани чрез най-трайната връзка в света.

Даря Печорина
Превод от руски: Н. Георгиева