История, Култура, Новини, Статии, коментари

Доктор Георги Чакалов – забравеният самоковец

Доктор Георги Чакалов е един от многото незаслужено забравени самоковци. Задавал съм си въпроса – защо остават в забвение заслужилите наши предци? Дали защото са прекалено много за едно малко градче или това е част от самоковския характер – „Майната им на тези, които са живели преди нас…”
Фамилията Чакалови е дала на Самоков, на България потомци, заслужаващи почит и гордост. Потеклото на този род е от някогашното самоковско село Чупетлово. Родната къща на Георги Чакалов е граничила с долномахаленската черква, а той е израсъл в по-сетнешната къща на фамилията, намираща се на Хаджигюровото сокаче – приблизително това е мястото на някогашната сладкарница и бившата кръчма „Персо” в Легето.
Традицията в Самоков е била преселниците да започват самоковската си биография в по-сиромашката долна махала и след като се утвърдят като занаятчии или търговци, да купуват къща във „Вароша” – квартала на успелите самоковци. Това е онази част от Самоков, която се е намирала над турската махала и е започвала някъде от Чорбаджийската фурна, за да стигне до над Митрополитската черква и храма „Свети Никола”. Спретнатите и варосани в бяло къщи дават името на квартала. Тук по подражание на турските домове във всяка къща е имало хамам /баня/, а по-богатите са имали и собствени чешми.
Бащата на бъдещия доктор – Никола Чакалов, е бил уважаван майстор в терзийския еснаф /сдружението на шивачите/. Доста грамотен за времето си самоковец, той е бил и настоятел /разпространител/ на издаваните по това време в Цариград печатни издания – „Летоструй”, „Къщен календар”, вестник „Зорница”. Предприемчивият терзия е и дистрибутор /ако използваме модерната дума/ на американското лекарство „Пен-килер”. Това лекарство, преведено буквално, означава „Болкоубиец”. Тогавашните лекари – и български, и по целия цивилизован свят, са го използвали при всички заболявания, причиняващи болка. От там идва и самоковската поговорка „Аз не съм ви пенкилер”, т. е. момче за всичко. По-късно Световната здравна организация, включително и българското здравно министерство, забраняват това лекарство като вредно.
Майката на Георги Чакалов е от Марикиния род и е била също грамотна за времето си жена.
Преломен момент в живота на фамилията е, когато бащата Никола се отказва от православното християнство и приема протестанството, разпространявано от американската мисия в града. Това е станало някъде около 1873 г. Тази промяна е бурно заклеймена от самоковци. По това време Чакалови са третото самоковско семейство, приело новата религия. Но явно примерът става заразителен и на по-късен етап доста самоковци загърбват православието, с което Американският колеж предизвиква омразата на тукашното население и след многократни опити общинската управа най-сетне успява да го прогони от Самоков. Настроенията срещу първото американско училище в България са единствено на религиозна основа.
Тогава Никола Чакалов обяснява религиозния си завой с това, че му е омръзнало да слуша кавгите и интригите на поповете и да ги вижда по-често в кръчмите, отколкото в черквите. Но явно има и други, чисто практични причини. Той все повече се сближава с американската мисия, дистрибутор е на американски стоки, децата му започват да учат в колежа, а по-късно и получават висшето си образование в Америка.
Това „поамериканчване” на Никола в никакъв случай не намалява патриотизма и българщината на неговите деца. Всички те ще се изучат и ще заемат достойно място в българския интелектуален, научен и професионален елит.
Младият Георги Чакалов постъпва в Американския колеж. Практичните американски преподаватели го съветват да наблегне на английския език и да изучи печатарството, в частност словослагателството, което се преподавало в колежа. Това изключително помага на невръстния самоковец, когато пристига в Америка. Работи като печатар и след като спестява необходимите средства кандидатства, приет е и записва медицина в медицинския факултет на Пенсилванския университет. Работи и учи. Напрегнатата работа в печатниците не му пречи да бъде един от първенците на випуска.
Разговарял съм с родителите на много самоковски деца, които след 1990 г. започнаха обучението си в западни университети. Всички тези студенти бяха отличници и първенци в учебните си заведения. Явно самоковският ген си има своето значение.
Едва ли Алеко Константинов щеше да напише „До Чикаго и назад”, ако не беше неговият гид в Америка – българският студент, самоковецът Георги Чакалов. По това време той има вече 6-7-годишна американска биография, опознал е страната и с удоволствие развежда талантливия български писател и му показва нейните забележителности. Между двамата се завързва приятелство, което ще продължи до нелепата кончина на Алеко.
След дипломирането му, вече като стажант-лекар, на д-р Чакалов е предложено да се грижи за един от богатите по това време американци – г-н Хардинг, прекарал наскоро инсулт. В дома на богаташа се събира елитът на американското общество. Тук някогашното бедно самоковче се запознава с Теодор Рузвелт, бъдещия президент на САЩ, който по това време е начинаещ политик. Двамата се сприятеляват. Рузвелт живо се интересува от разбунения и врящ от противоречия котел – Балканския полуостров. През тихите вечери в къщата на г-н Хардинг намерилите общ език млади хора надълго и широко коментират балканската и европейската политика, както и съпричастността на САЩ към тези проблеми.
По-късно отново се срещат. Сега вече единият е президент на САЩ, а другият – пратеник на българското правителство като пълномощник по македонските въпроси.
След окървавеното Илинденско-Преображенско въстание, изстъпленията на турците и хилядите нещастни бежанци от поробените територии, българското правителство, което се е изпокарало с европейските велики сили, решава да изпрати свой представител в Америка, който да поиска съдействие от оформящите се като световна сила Съединени американски щати. По това време Чакалов е авторитетен военен лекар, секретар на Военно-санитарния съвет към Военното министерство. Правителството определя за свой пълномощник по македонските въпроси в Америка именно д-р Георги Чакалов. Прекараните дълги години в тази страна, създадените контакти и отличното владеене на езика надделяват при този избор.
Срещата с американския президент се е състояла в Белия дом. Двамата стари приятели радостно се прегръщат. Рузвелт живо се интересува от нашумелия по това време случай с отвличането на американската мисионерка мис Стоун, от работата на американската мисия в България, от дейността на Американския колеж в Самоков. И само толкова. По-късно д-р Чакалов с болка споделя: „Американците се намесват само когато са засегнати техните интереси, в останалите случаи дават съвети!”
Въпреки всичко не намалява предаността на този самоковец към голямата далечна държава. Една прекалено подранила „американофилия”, за която той ще понася упреци и преследване и преди 9 септември, и особено след това. По времето на неговата жизнена и професионална дейност българското население се дели на русофили и германофили, а на проамериканците се гледа недружелюбно и подозрително. Когато чета в неговото житие за несгодите, през които е минал, си мисля колко комфортно би се чувствал този самоковец сега. Но какво да се прави – човек не избира историко-политическия отрязък от време, в което живее, а прекарва живота си във времето, което му се е паднало.
Една среща при престоя му в САЩ с някогашния негов пациент г-н Хардинг слага началото на втория американски период в живота на д-р Чакалов. Хардинг го препоръчва на свой приятел, преуспял бизнесмен от Филаделфия, най-големия производител на пилешко месо в Америка. Докторът приема да стане персонален лекар на преуспелия американец и заживява в неговия дом.
Интересен персонаж е сегашният довереник на Чакалов. За да подчертая американската предприемчивост и да затвърдя легендата за бързото забогатяване в тази страна ще се отклоня от темата и ще разкажа историята на този преуспял американец така, както е описана от неговия самоковски лекар.
Един беден, но находчив пенсилванец стои край кланицата във Филаделфия – една от най-големите в Щатите, и наблюдава как огромно количество кръв се излива в реката. Хрумва му невероятна идея. Наема голяма площ в съседство на кланицата и я разделя на десет участъка. С удоволствие собствениците му разрешават да използва ненужната им кръв, още повече, че те си имат проблеми с току-що появилите се защитници на природата.
Всеки ден находчивият предприемач разоравал по един участък и го заливал с кръвта. Когато стигнел до десетия участък, отново разоравал първия, който вече гъмжел от червеи, ларви, личинки и каква ли не друга подземна твар. Създал люпилня за пилета, които започнали да се хранят единствено с разровените животинки по създадения от преприемача кръговрат. За няколко години той се превърнал в най-големия производител на пилешко месо в щата и особено важното – предлагал на пазара най-евтината продукция, тъй като храната за пилетата му била безплатна.
Пациентът на самоковеца бил вдовец с една единствена чудно красива дъщеря. И както се случва в приказките, хубавицата се влюбва в напетия самоковец.
Един ден възрастният американец извиква доверения си лекар и му казва в прав текст, делово и по американски:
– Обикнах те като син. Не съм сляп и безчувствен. Усещам и виждам вашите отношения. Затова ти предлагам два варианта. Първият е – оставаш завинаги в Америка, жениш се за любимата ми дъщеря и наследяваш моето богатство. Вторият е – събираш си багажа и утре си тръгваш за България сам, без да казваш нищо на дъщеря ми. За времето, което прекара при мен, разбрах, че си патриот – обичаш безумно твоето отечество. От вестниците научавам, че ви предстои война с турците. Убеден съм, че ще заминеш да защитаваш родината си. Аз съм и сигурен, че дъщеря ми ще те последва. Войната е страшна и безмилостна касапница, а аз не искам единственото ми дете да живее като нещастна вдовица в една непозната страна…
Чакалов избира втория вариант и на следващия ден тръгва за своя роден край. На България й предстоят три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. До края на живота си докторът носи със себе си снимката на едно красиво американско момиче.
Родолюбецът пристига в Самоков в края на 1909 г. Неговите близки, родителите му, братята го посрещат с радост и надежда, че той е вече новият „дъбов дирек” на фамилията.
В автобиографията си Георги Чакалов по различни поводи споменава имената на братята си – всички до един изучили се и намерили достойно място в живота. Не срещнах името само на един от тях, а той е най-успелият, най-титулуваният от фамилията – големият български математик академик Любомир Чакалов. Възможно е пропускът да е случаен. Ако има някаква причина, тя едва ли е за семейното имане. Дядо Никола не е оставил някакво наследство на децата си. По-скоро причината е друга. Политическата ориентация на академика, доколкото знам, е доста по-различна. Но това са само предположения…
Наближаващата война се усеща, но явно още не е настъпил моментът. Д-р Чакалов започва работа като участъков лекар в малкото добруджанско градче Каварна на брега на Черно море.
В Каварна самоковецът си избира булка – местна мома и още преди да се е нарадвал на семейния живот започва Балканската война. Докторът е мобилизиран и му предстои да извърви пътищата на три страшни войни. През ръцете му ще минат хиляди ранени, много повече болни от холера, с болка ще затвори очите на много мъртви български войници.
„Американският доктор”, както с уважение го наричат добруджанци, ще види и изпита на свой гръб окупацията на тази българска земя и жестокостта при порумънчването на българското население. Местните хора помнят и сега и няма да забравят никога как техният доктор с риск на живота си спасява от румънското клане въстаналите селяни.
Този край по това време се свързва с името на още един сега забравен самоковец – прославения генерал Тодор Кантарджиев. Наричат го освободител на Добруджа. Той е единственият български генерал, раняван на бойното поле и то именно тук, сред добруджанските ниви. В продължението на „Самоковски истории” отделям полагащото се място на този голям български военачалник.
Двамата са почти връстници. Не знам дали са се познавали, но след загубената война имат еднаква съдба. Генералът е осъден от победителите – англичани и французи, и е хвърлен в български затвор. Докторът е осъден от румънците и лежи в румънски затвор. Мотивите на съдещите ги са на пръв поглед много различни. Генералът е обвинен в проявена жестокост спрямо враговете на България при освобождаването на Добруджа, а докторът – че е пречел на порумънчването и е спасил от клане бунтуващите се добруджанци.
Незагубилият нито една битка през трите войни български генерал отговаря: „Като български патриот изпълнявах дълга си да освобождавам българските земи, а като български войник – заповедта да унищожавам враговете на България.” Докторът заявява: „Като родолюбец защитавах българщината, а като лекар – човешкия живот”.
В населените места из китна Добруджа има паметни плочи на двамата герои. На тяхно име са кръстени улици. В Самоков няма нищо за тях, а и аз самият научих техните имена едва когато започнах да се ровя в самоковската история. Добруджанци не знаят, че техните герои са самоковци и едва ли са длъжни да са запознати с това. Самоковци не помнят тези свои съграждани, а са длъжни да ги знаят и почитат.

Христо Ярловски
/Из подготвяното за печат продължение на книгата „Самоковски истории”/

Leave a Reply