Думи вместо букет за Неделчо Захариев

In memoriam

За хората като него никой не пише речи, не прави филми. Те не са „героите” на нашето време и аз реших вместо букет цветя да наредя един скромен букет от думи, прилягащи на Неделчо Захариев – човекът от планината, човекът на планината, човекът, чиито ръце спасяваха човешки животи, къртеха камъни и все изграждаха нещо.
Човекът, който упорито, но кротко вървеше по пътя си, с лека усмивка за всекиго и не натрапчиво, а обичливо подаваше ръка на всекиго. Човек от онези, които дават и не чакат да получат в замяна. И раздаваше всичко, с щедри шепи, като в онзи стих: „На хората той давал всичко. Те му казвали – глупак. А той отвръщал – Да! – и пак раздавал всичко”.
Защото да раздава може само богатият, чистият, духовно просветленият. И с усмивка лека и леко сърце да продължи напред, до следващия планински извор, където я ще сложи чучурче – умореният отзад да спре и утоли жаждата, я ще подреди камъчета като гнездо – да събира животворната вода. Ще се наведе на пътя – да изхвърли падналия клон, който са заобиколили всички, а надменният отзад ще се присмее.
И пак усмивка. Той знае нещо, което „онези” не знаят. Поклонил се е на природата, не е превил унизително гръб. Той е получил своята награда – някоя уханна билка го е дарила с аромата и красотата си. Някакво пиле е изпърхало с крилата си – вместо поздрав.
И в деня, в който тръгна по пътя, за да се слее с тази природа, заблестяха и слънцето, и снега с цялата си тържественост.
След това се смрачи. Падна мракът на мислите – неминуеми, когато на път без завръщане заминава такъв човек – необикновено обикновен, от онези, които не са от „героите” на нашето време и странно защо, искаме, отчаяно искаме, да ги има.
Снежана Лалева
и всички приятели от планината