Една забележителна 70-годишнина

Искам да разкажа за преживяното от мен преди 70 години, в далечната 1943 г. – една година от моята младост. Това беше година на спечелена внушителна спортна слава и година на края на моята многостранна антифашистка дейност.
През зимните месеци на 1943 г. моето име не слизаше от страниците на в. „Спорт” и други вестници, в т. ч. от страниците на самоковския вестник, като победител в редица ски състезания от местен, държавен и международен характер. Станах и шампион на България по спускане. С моите успехи се гордееха съучениците ми и преподавателите от гимназията и съгражданите.
През март край хижа „Мусала” се проведе традиционното състезание по алпийска комбинация за купа „Стефан Чапрашиков” – председател на Българския ски съюз, в което участвах и се представих успешно.
През април се състоя международно състезание по спускане в Карпатите /Румъния/. Бях юноша, най-младият състезател. Връчена ми бе сребърна купа за най-добре представил се чужденец. При завръщането ми в Самоков бе организирано внушително посрещане.
Два месеца по-късно ми бе връчена и дипломата за завършено средно образование.
Едновременно със спортната ми дейност за прослава на родния край и родината се бях посветил и на нелегална антифашистка работа. Оглавявах организацията на РМС /Работническия младежки съюз/ в Самоков и околията. Обстановката за тази дейност бе много сложна. Полицията ден и нощ бе на крак, за да преследва антифашистките функционери. Въпреки това успявах да изпълнявам моите задачи. Всъщност в нелегалната организация на РМС изпълнявах ръководни задачи още от 1939 г. Многократно бях арестуван. Престоях и два месеца в Централния софийски затвор, по недоказаност бях освобождаван.
Главната задача в този период /1942-1943 г./ бе да се създадат условия и да се организира партизанска чета в нашия край. Ремсистите бяха готови да се включат активно. Четата бе създадена в края на май 1943 г.
Нашата нелегална дейност е била следена обаче от полицай № 1 на държавата Никола Гешев. Разполагайки с огромен апарат за борба с партизанското движение и неговите партийни и младежки ръководители, той успява да влезе в следите на нашата дейност.
На 9 май 1943 г. трагично завърши моята няколкогодишна нелегална работа. В резултат на предателство полицията ме бе проследила. Бях арестуван, но при конвоирането ми към полицията успях да си отвържа ръцете и да избягам временно от „малката” охрана, която ме конвоираше – 10-12 полицаи и двама агенти. Преследваха ме. Стреляха по мен и бях тежко ранен.
По нареждане на Гешев, който бе много огорчен, че в продължение на три години се бях изплъзвал от ръцете му, гаврите с мен продължиха при новите болнични условия. По негово нареждане в болницата в продължение на 4 месеца едната ми ръка бе постоянно завързана за леглото с белезници. Освен това до леглото ми ден и нощ дежуреше полицай с пушка.
Много често в късните часове на нощта при мен в болницата идваха изпратени от Гешев полицейски агенти, които искаха да научат имената на другарите, чрез които съм поддържал връзките с нелегалната организация в София. Това не им се удаде и техният началник ставаше все по-жесток.
Няколко пъти в нощните часове идваше при мен и моят съгражданин Васил Радев /който работеше в Дирекцията на полицията/, за да ме убеждава да стана предател. И този опит на Гешев не му свърши работа. Продължих, въпреки заплахите, да отстоявам дадената от мен партизанска клетва.
На два пъти началникът на хирургията проф. Станишев при поредната визитация късаше температурния ми лист и нареждаше на лекуващия ме лекар д-р В. Червенаков да бъда незабавно изписан, без оглед на здравословното ми състояние. И това не помогна. Д-р Червенаков заяви: „Докато не излекувам пациента, няма да разреша да го изведете оттук.” Ето кой ме спаси от изпращането ми при Гешев в Дирекцията на полицията! Най-горещо благодарих на д-р Червенаков…
През ноември беше насрочен военен фашистки полеви съд, който щеше да ми наложи смъртна присъда. Моето присъствие на съда бе под въпрос. Още не бях излекуван. Въпреки това Гешев бе наредил трима полицаи да ме вземат от болницата без съгласието на лекарите и да ме изпратят в Самоков.
На 12 ноември валеше проливен дъжд. Полицаите ми оковаха ръцете с два чифта белезници и въпреки дъжда ме подкараха към софийската Централна гара. След 4-месечното обездвижване на болничното легло с големи усилия се придвижвах.
На гарата ме затвориха в едно помещение, пълно с криминални затворници. Бях мокър до кости и от студ треперех непрекъснато. На другия ден ме качиха на влака за Ихтиман. Пак по нареждане на Гешев се наложи да ходя пеша от Ихтиман до Самоков, конвоиран от двама конни полицаи. Бях подложен на уникално изпитание, което също издържах.
Предстоеше явяване пред фашисткия съд. Бях осъден на смърт, но поради това, че не бях пълнолетен, присъдата ми бе заменена с 15-годишен строг тъмничен затвор.
Когато ме преместиха в Софийския централен затвор, научих от лекаря на затвора, че Гешев е наредил повече медицинска помощ да не ми се оказва…
Ето как само за една година на един младеж – спортист и антифашист, какви неща му се случиха. Доволен бях, и сега съм доволен, че въпреки голямата власт, с която разполагаше полицай № 1 Н. Гешев, той не можа да сломи моите физически, морални и волеви качества. От моите уста Гешев не успя да узнае нито едно име на хората, с които работех нелегално за благото на нашия трудов народ и родината.
Нелегалната организация на РМС в Самоков продължи да живее своя пълнокръвен живот. Мой заместник в организацията стана Велчо Велчев и до 9 септември 1944 г. той успешно изпълняваше възлаганите му задачи.
Любен Антонов оглавяваше ремсовата организация в самоковската гимназия, Любен Балджийски ръководеше ремсистите във фабрика „Рилски лен”. И други, и други… Не се гаси това, което не гасне!