Една наглед обикновена случка…

Снимка: архив

Лятна прохладна вечер. Ден от работната седмица е отминал. Семейства се разхождат с приятели, майки – с бебета. Някои са седнали да пият по нещо. Трети бързат да се приберат, пазарувайки необходимите продукти за вечеря.
И ние с моя мъж сме от третите. Сещаме се по пътя за вкъщи, че ни се ядат плодове, по-специално – череши. И както често става – уж отиваме за едно, а после взимаме и друго. И точно тези, другите неща, раждат и чувството, за което по-долу става дума…
Поръчахме кайсии. И зачакахме. Нищо не ми направи впечатление, докато не чух думите на мъжа ми: „Любов моя, наведи се ти да сложиш кайсиите, не виждаш ли състоянието на жената!”.
Чак тогава може би „прогледнах”. Чак тогава осъзнах. Продавачката бе възрастна, явно изпитваше болки, докато се придвижваше, имаше и някой и друг килограм в повече.
Чевръсто сложих в плик кайсиите, а през това време други мисли зазвучаха в главата ми. Вдигнах поглед и отсреща видях благодарност. Искрена. Примесена с радост.
По пътя за вкъщи обмислях случката. Доколко встрани съм изместила светоусещанията си? Възприятията? Очаквам, че като отида в магазин, са длъжни да ме обслужат. Плащам си и просто чакам. Да, така бях свикнала. Знаех, че аз ще набавям продукти само в случай, че ги избирам. Знаех си правата, с други думи. И сега… се видях отстрани. Ако мъжът ми не беше ме подсетил, щях сигурно да стоя изправена отстрани и да чакам. Егоистично и дори нечовешко някак. Да гледам как едва придвижвайки се, запъхтяна, възрастната жена застава пред щайгата, а след това се опитва да се наведе, стискайки устни и опитвайки се да не издава, че краката я болят.
В миг пред мен изплува другият образ на жената: „О-о, благодаря ви!” Нейната усмивка. „Пак ви благодаря!” Тя, цялата сияеща, благодареше на мен!
А аз се чувствах засрамена…
Благодарих на съпруга си, че събуди у мен в този момент човека.

Яна Василева