Една среща с гросмайстор Радулов

Преживелици

На страниците на в. „Сега“ от 20.04.2019 г. прочетох, че гросмайстор Иван Георгиев Радулов на 7 януари тази година е навършил 80 години.
Да бъде жив и здрав още дълги години българският шахматист, оставил ярка следа в този спорт на умните глави!
Не бива да бъдат забравени и други наши шахматисти. До този момент нищо не съм споменавал за себе си – само от скромност.
В един слънчев ден през далечната 1973 година, на спортен празник в института ни /по строителство и архитектура/, гостува гросмайстор Радулов, за да даде сеанс на 50 шахматни дъски – блицтурнир. Знаехме всички, че е дипломиран строителен инженер, знаехме, че е гросмайстор и го гледахме със страхопочитание. И ние искахме да завършим. Гигантът на мисълта – гросмайстор Радулов, е бил по това време на 34 години.
Ясно си спомням всеки детайл от тази съдбоносна за мен среща… Спретнат и елегантен, вглъбен и отдаден в играта, Радулов започна да мести фигурите – дъска след дъска.
Не се застояваше повече от 5-6 секунди пред всеки от нас, противниците. Само след броени минути започна да жъне победи. Това бе първият гросмайстор, с когото играя шахмат в живота си, а се оказа също така и последен, както ще разбере читателят в края на тази спортна история. Мобилизирах всичките си умения и решително дадох отпор на колегата с позиционна анти игра. Натрупах топове, кончета и офицери край царската двойка и затлачих всяка разумна възможност за рационална игра – напук на всякакви правила. Имах една единствена цел – да печеля време и да остана накрая сам срещу гросмайстора като „равен пред равни“.
За петнадесет минути Радулов матира 48 човека от своите противници. Някои след пет, други след десетина хода. Насъбра се грамадна тълпа от студенти, които ръкопляскаха бурно след всяка негова победа. Накрая останахме само двама противници срещу него. Красива колежка с невероятни форми и аз – „самоковска пенюга“.
По това време играех волейбол, цепех дърва, тренирах с гирички и на лост. Бях „як, па – див“ /вече съм само красив…/.
Гросмайстор Радулов нанесе коварен удар, сривайки всяка моя илюзия за желязна защита. С нескрито учудване констатирах, че само след още един ход ще бъда „мат“.
Постъпих така, както някога е постъпвал чекистът Вишински. Изправих се с цял ръст, леко изпъчен, почтително, и му протегнах дружелюбно дясната ръка. Той си помисли, че признавам своята загуба и широко усмихнат, също подаде ръка.
Да, ама „не“, както казваше Петко Бочаров.
Стиснах с всички сили ръката му, като с клещи /нали съм зъболекарски син/ и произнесох „Реми“! Стисках безжалостно, до садизъм, ръката му, и усмивката от лицето се загуби. После се върна пак, защото гигантът на мисълта проумя колко комична е цялата ситуация.
„Самопризнанието е царица на доказателствата“, според майстора на самопризнанията Андрей Вишински.
Радулов сам си призна: „Реми“. Освободих милостиво ръката му. Той също така оповести „Реми“ на колежката с кръшните форми, без да довърши играта при нея.
От организаторите получихме като награда и спомен „Желязната пета“ от Джек Лондон с посвещение: „За постигнато реми с гросмайстор Радулов“.
…Книгата се загуби някъде из квартири, по които се местих безкрайно в живота си, красивата ми колежка сега най–вероятно е красива бабичка някъде по света, а за гросмайстора Радулов разбрахме всички, че е навършил вече 80 години. Една достолепна възраст.
Да е жив и здрав на близките си и цяла България!
В този паметен ден, на върха на славата си, се отказах от активна спортна дейност като шахматист. Бих могъл по същата схема да постигна реми и с Борис Спаски, Михаил Ботвиник или Боби Фишер, но се отказах от по-нататъшни опити да играя шах. Човек трябва да проумее кога да се откаже!
На върха на славата си, иначе номерът се изтърква, щом се повтаря. Повторението е фарс.