Едно истинско момче, макар и анонимно

Моят малък герой

Моят малък герой всъщност е голям човек. Аз съм с една глава по-висока от него, а той може като нищо да ми разкаже играта на баскетбол. Аз съм с има-няма 10 години по-голяма от него, а той е има-няма 10 пъти по-истински от мен.
Моят малък герой е Х. и остава анонимен, защото никой няма да ми повярва, че съм честна, ако разкрия кой е. Защото моят малък герой винаги се кара с някого в коридора и пръска момичетата от съседния клас с вода. Лесно е Х. да ти се качи на главата и да ти полази по всеки нерв в тялото.
Аз обаче съм виждала и друга негова страна и затова знам, че е също толкова лесно да ти влезе в сърцето.
Понякога ми се струва, че на Х. му е поне 87 пъти по-трудно да ме разбере, отколкото на съучениците му. Завърта се нервно на стола си, стиска юмрук със свободната ръка и… с дясната продължава да пише. Понякога ми се струва, че Х. слуша какво говоря 87 пъти по-внимателно от съучениците му. Когато го похвалиш, дори да е за най-мъничкото нещо, в очите на Х. блесва една светлинка /подозирам, че е паднала от Млечния път звезда, която си търси Малкия принц/. Понякога ме е страх, че утре ще се предаде и ще ми каже: „Няма смисъл, уча си всичко и пак не мога“ и когато утре-то дойде, той винаги ми казва: „Нищо, аз все пак продължавам“.
Х. изобщо не си вярваше, че може да преведе сам цяло изречение на английски и когато го направи миналата седмица… не знам за него, но аз се почувствах както когато за първи път изплувах една дължина, без да спирам.
Х. няма да спре.
А вие, които си имате вашия Х. – не спирайте да вярвате в него.

Йорданка Георгиева
учителка в СОУ „Отец Паисий”