Живот, Новини, Читателски

Жената с гълъбите

Забързаната София, където никой от никого не се интересува, освен да го напсува, ако не кара според софийските стандарти. И прашна, и мръсна, както пееше Богдана. И лепкава, и клаустрофобична, както квичи едно тъничко гласче в главата ми.
По центъра е абсолютно безумно – толкова много коли и толкова малко паркоместа! Тъничкото гласче в главата ми пита под сурдинка кой ли идиот е обособил областната инспекция по труда на Витошка? Че бедните провинциалисти да имат възможността за автомобилни и всякакви други унижения.
В Париж обикновено ми подсвиркват от възторг; в Рим пък полицаите са във флирт с пътното движение, ерго и с мен; Лондон е мъглив, но си е Лондон; дори в Любляна не ми се разсърдиха, че не познавам пътищата им, но в София има грешка – напомпани екс прованси с радост се нахвърлят на настоящите такива. Защото дори и на истерика в главата ми му е ясно, че е трудно истински културен човек (бил той столичанин или не) да свири с клаксона и да псува като каруцар.
В самата инспекция по труда, където пристигаме каталясали, не е по-приятно  – охранителят направо ни отпъжда, все едно сме мухи лайнарки. Нацупена служителка ми се развиква задето не нося подходящия документ, все едно е моя вината, че някъде в провинцията нейна колежка не си е свършила работата качествено. Стоически замълчавам, но гласчето отвътре вие с онези, опасните за човешкия слух честоти.
Втурвам се задъхано навън и там в блъсканицата я съзирам – възрастна жена с дрехи по-вехти и от маниерите на столичани, с разтворени ръце, подобно на пазителката Света София, и ято гълъби, накацало върху нея. Никой не се спря, нито я погледна, а в умореното ми съзнание се мярна циганин от миналото с кемане и мечка, събрал цяла весела тълпа.
Забавих крачка, а тълпата около мен пак взе да нервничи, щото, видиш ли, спъвам пешеходния трафик. Гласчето настоява да не се тътря, че биха ме премазали, ако ми прилошее – ужасен непукистки манталитет. Но аз бях омагьосана от жената – тя беше спокойна, това го усетих с всяка своя фибра. СПОКОЙНА! Както много малко от нас…
Около осемдесетгодишна, не бързаше, не се тревожеше, не просеше, а просто си стоеше там балансирана и щастливо си играеше с ятото гълъби. Извадих портфейла си и подадох банкнота от 5 лева в ръцете й. Очите й се оживиха – едни такива по детски невинни, усмихнати, сини и прекрасни.
“Толкова много Ви благодаря, бъдете здрава!” – пожела ми старицата без излишен патос. Така от сърце го изрече, че ме стегна гърлото, а вътрешното ми гласче взе да рони сълзи.
Докато забързаното движение ме отнасяше, аз си мислех – ако всички правим добро и даряваме в границите на нашето възможно, колко ли невъзможно необятно би било всеобщото добруване!?…

Диляна Христова

Leave a Reply