Новини, Статии, коментари, Читателски

Завръщането – отклик

Сгушена във фотьойла си чета написаното от Або Савчов в миналия брой на вестника /”Завещанието”/.
Потъвам все повече и повече в него, връщайки се назад във времето, когато аз самата дойдох в Самоков.
Не съм самоковка, не познавам много хора, но чувството, което описва той, е също като моето.
Представям си го сгушен в малкото му легло под завивките, в малката им къща, сгушен на стола в малката им кухня, сгушен в малката му шейна, сгушен под китарата му, сгушен до коша. Сгушен, сгушен, сгушен…
Изпитвам умиление и силно желание да го прегърна, да го изправя и да тръгнем заедно напред.
Всъщност сме го правили много пъти и от това съм се чувствала винаги добре. Знаех, че един ден той ще се изправи и ще тръгне по широкия свят. Знаех, че ще разглежда и гледа с широко отворени очи, без да може да мигне дори. Знаех, че ще разговаря с „големи” хора и ще има какво да научи, но ще има и какво да им каже. Знаех това още когато го видях за първи път… Мъничък, крехък, като от стъкло, с големи красиви очи.
И някъде тук и аз съм така, почти като него. Сгушена под Ридо, сгушена под Голямата чешма, сгушена в черквата ни, сгушена в залата, сгушена в Рила планина.
И той като мен е сгушен и му е топличко от сгушването. И той като мен – мислено или не – се завръща винаги в Самоков.
Нищо, че не съм самоковка. Нищо, че той не е тука. Ние винаги ще останем сгушени в Самоков. Той, аз… и много други. Това е неизбежно, прекрасно и забележително. Нали?!
Або израсна пред очите ми. Провокира ме сега неговото чувство и усещане за родно място.
Вярвам, че има много хора, които изпитват същите чувства, и ще ги опишат. Ще бъде интересно продължение на една почти забравена емоция.

Ани Рудева

Leave a Reply