Нещата от живота
Много слънце и хубаво време. Архангелова задушница е, голямата задушница. Трябваше да посетя по традиция и по стечение на съдбата гробищата в две съседни самоковски села, където почиват близките на съпругата и моите хора. Естествено, сме първо в селото на „трите ми четвърти”, разбира се, поради факта, че е по-близо до града и ни е на път.
Стигнахме навреме. Не повече от десетина коли стояха на малкото площадче, намиращо се на петдесетина метра пред входа на гробището. За село с около 700 жители това ми се видя малко. Изкатерихме витите каменни стъпала до „вечния дом” на хората, построени със „средствата на едно правителство”. Съпругата нареди, както си му е редът, богатата трапеза, за да засвидетелства уважение към починалите. Стоях настрана и каквото се искаше от мене – помагах. Подавах едно друго с треперещи ръце, съзнавайки, че върша нещо в тоя тържествен съгласно каноните на църквата момент.
Покрай мене минаваха различни хора. Едни идваха сами, други семейно. Хора, на лицата на които беше изписана интелигентна смиреност, и такива с кръвожаден вид, всички отиваха към гробовете на своите близки. Едни поздравяваха добросърдечно, другите се прокрадваха бързешком. И след като всичко беше готово, зачакахме отчето.
– Гледай каква красота, мамка му! – съпругата ми подсказа да се озърна и по-надалеч. От високото гледката наистина беше впечатляваща и колкото пъти да виждах тоя пейзаж, онемявах за момент и забравях за всичко преходно, житейско.
В началото на гробището се чу да подрънква кадилницата и попът да реди имената на починали хора в молитва; не видяхме как и накъде след това той изчезна. Почакахме, почакахме и си приключихме сами ритуала така, както си го знаем. Предстоеше ни път до гробищния парк в съседното село.
Обратно при колата. Броят на другите коли там не се беше съществено променил. С умерено темпо поехме към моето селце.
Пристигнахме, а там пред гробището четири-пет пъти повече коли ни чакаха. Няма къде да паркира дори човек. Селото е сто и петдесет, най-много сто и шейсет човека, а там ври от народ. Граждани, пристигнали от близо и далеч. Понечихме да влезем и на вратата се сблъскахме случайно или не с дядо поп от бабиното село. От благовъзпитаност му направих път да мине пръв, а той с усмивка отклони. „След попа вървят починалите”. Такава била работата. Е добре, пред него. Имах усещането, че ни подкарва навътре, за да му не избягаме някой ден в бъдеще.
Вървя по изсъхналите буренаци и все се чудя – такова малко селце, а колко много хора са дошли в „Тополов град”. Така местните наричаха тукашните гробища преди някой да отсече големите тополи, които растяха наоколо преди време. И двете села преди доста години са имали приблизително еднакъв брой жители – около 2000 души. Дори и сега хората понякога спорят в кръчмите кое е било по-голямото, а моето селце направо сега се е стопило. Стопило. Времето в него е спряло. И в двете села училищата отдавна за закрити. Стоят с изпочупени прозорци, изкъртени дограми, като страшни паметници на преминал трансатлантически ураган през последните години над страната ни. Черквата ни е по-хубава, има благозвучна камбана. Бие за жалост повечето пъти на умряло. Разположена е на високото, над селото.
Защо ли така намаляхме? Типично за европейско българско село. Някой ми каза, че в другото село хората давали по петдесет стотинки на свещеника при задушница, а в нашето по два лева. Да не би затова той да ни обръщаше по-голямо внимание сега и един по един да ни накарва като пастир във вечния ни дом с по-голямо усърдие. Местните шеговито казваха, че ни е взел „на акорд”. Кой знае? А ние отслужихмеq както трябваше. Свещеникът дойде, прочете имената и на родата от съседното село, и на моите хора. Свършихме добра работа, както казват хората тука в такива случаи шеговито.
На път за дома се сетих за разказа на Христо Христов „Градо много се разшири”. В моя конкретен случай селцето се беше „преселило чак в Тополов град”.
Пламен Пиргов
