Култура, Новини, Статии, коментари

Заслужилите родове Маркуджикови и Завракови

Изглед към Шипочан. Снимка: Диана Трампова

Първи сведения за стария шипочански род Маркуджикови се откриват още през първата половина на 18 в. В 1717 г. синове на Цветко – Стоян и Велко, закупили от Мехмед ефенди половин егрек пасище за едногодишна паша на 500 овце в Скакавишкия дял на Рила.
Името Цветан се повтаря в следващите поколения от дядо на внук. През последните десетилетия на 18 в. тримата братя Мито Маркуджиков, Стоица Маркуджиков и… /името на третия брат е неизвестно/ станали собственици на пасището Голям Маркуджик, което и сега носи тяхното име.
Мито Маркуджиков, първият от братята, бил заможен човек, но след като починала съпругата му през 1815 г. с тримата си сина отишъл в Рилския манастир, а в 1818 г. се замонашил, като приел духовното име Матей.
В приписка в „Миней” в черквата в Шипочан отец Матей е записал следната бележка: ”Знати се, аз поп Матея кога седох код кир Агапия, протосингел божигробски, той ми е отец, той ме калугери на лето 1818 на велика пост на акатис пресвета Богородица. Агапий протосингел, поп Матея.”
Духовникът кир Агапий старши е от село /сега град/ Рила. Съдбата му е близка с тази на отец Матея. Отец Матей бил боголюбив човек, обичал манастира и помагал във всичко, което било по силите му. Своя опит като добър стопанин приложил в манастирския чифлик. Оказал голяма помощ на игумена отец Теодосий при възстановяване на манастира след пожара през 1833 г. Своя дял от пасището Маркуджика отец Матей дарил на манастира, за което имало и паметна плоча.
Мирското име на монаха заедно с това на брат му Стоица стоят като дарители на иконите „Света Богородица” и „Христос Вседържител” в параклиса „Свети Арахангели” в Рилския манастир, над Самоковската порта. Тези икони са изографисани от Христо Димитров.
В 1844 г. отец Матей със свой средства изографисал параклиса „Свети Йоан Предтеча” в западното крило на манастира, над Дупнишката порта, на третия етаж. През 1847 г. Матей дарил дворното си място в Шипочан за построяване на храма „Успение Богородично”.
Когато отец Матей се преселил във вечността, монасите го погребали до южната стена на манастирската черква и поставили паметна плоча с надпис: „Зде почивает отец Матей от село Шипочан, Самоковска каза, 1849, февруария, ден 12”.
Един от синовете на отец Матей станал зограф, а за останалите няма точни сведения.
За брата на Матей – Стоица, пък говори една приписка в „Ирмология” в черквата в Шипочан със следното съдържание: ”1815 г. месец септември, 8 ден. Сия книжица откупи я чорбаджи Стоица от Шипочан да служи общо за душевно его спасение и за родители его, аще кто дерзнет посвоити я да му не е просто от 318 отци и да будет проклет.”
Днес в Шипочан продължители на рода са наследниците на чорбаджи Стоица.

х х х

Родът Завракови е също един от старите шипочански родове, оставил името си не само в историята на селото, но и на Самоков. Сведенията за него ни отвеждат към средата на 18 в. Представителите на рода са били търговци на едър и дребен рогат добитък. Притежавали са пасището Заврачица на площ от 15 000 дка при изворите на р. Марица. Местността е известна и днес, особено заради хижа ”Заврачица”.
Основателят на рода Христо Завраков се преселил в Самоков в началото на 19 в. В хановете му, близо до Митрополитската църква, имало яхъри, складове за стока и стаи за нощувка на пътници. Къщата на семейството се е намирала източно от двора на училище „Св. св. Кирил и Методий”, на ъгъла на днешните улици „Кирил и Методий” и „Христо Зографски”. В големия двор с чемшири и много цветя имало и висок бор, и бряст.
В града започнали да наричат Христо Завраков – Христо Шипочлия.
В Самоков той се проявява като благочестив християнин и щедър дарител. Ктиторски надпис вътре над входа на Бельова църква гласи: ”Това изображение от вратата до кенаро и от олтара приложи госпожа Мария за душевно спасение и вечно възпоминание на нея и на родителите ѝ Христо Шипочлия и сопругата му Гюргеница.”
Семейството освен дъщерята Мария, която била монахиня, има и няколко сина – Алексо, Коста, Григор, Тодор и Иван. Най-големият – Алексо, е бил учител през 1845 г. в Шипочан, а след това в общинското мъжко училище, отворил и свое частно училище в Самоков. Алексо бил образован възрожденец, което личи от негово слово, изнесено на годишно тържество през 1856 г. и публикувано в „Цариградски вестник”. Синът му Христо Алексов Шипоклийски също е бил учител, но и председател на Самоковската църковна община.
Вторият брат – Коста Хр. Шипочли, е бил търговец и спомоществовател за издаването на възрожденски книги.
Изключително интересна личност е третият брат – Григор Христов Шипоклийски-Чоната. По време на Априлското въстание 1876 г. той работел на железницата в Белово и когато там пристигнала Хвърковатата чета на Бенковски, Чоната се присъединил към нея и изминал целия ѝ героичен път. Неговото име се споменава и в „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов.
При разделянето на четниците в долината на р. Черни Вит, Тетевенско, пушката на Бенковски попада у Григор, за което свидетелстват далматинецът Никланович и Цанко Георгиев Вакарелеца, също четник. Григор заедно с копривщенеца Яким Неделчев Барбалов след разпръскването на четата в Лопянския балкан успяват да се спасят от преследвачите. Григор донася пушката в Самоков и я оставя в къщата на Хаджигюрови, негови роднини. Пушката е предадена през 1947 г. на Историческия музей в Самоков от Христо Ат. Перниклиев, зет на Хаджигюрови. По-късно е дадена на музея в Копривщица.
През април 1878 г. Григор се записал доброволец в първия набор на новосформиращата се българска армия. Участвал и в Сръбско-българската война през 1885 г. След войната получавал малка пенсия. Държал и малко кафене на Легето.
Само един от братята Завракови останал да живее в Шипочан, където става родоначалник на рода Даскалови, защото бил даскал в килийното селско училище, както и певец в черквата. Наследниците на този род днес са разпръснати из цялата страна.

Георги Захов

Leave a Reply