История, Култура, Новини, Статии, коментари

Захарий Зограф и националният книжовен език

По повод на 160 години от смъртта на художника-възрожденец

Добре известно е, че Захарий Зограф, подписвайки творбите си, рядко пропуска да посочи, че е родом от Самоков: „Изобрази ся рукою Захария Зограф от македонски Самоков”, или: „…рукою Захария Зограф самоковчанина”.
Бил е между най-активните гонители на гръцки владици от родния си град. Но не е бил ограничен местен патриот. Воден от родолюбие, с болка е критикувал съгражданите си, а и сънародниците си, че не съзнават главната пречка за народния напредък. В писмо до Н. Геров се оплаква: „Нашио Самоков откъм учението е загубен. Защо на нашио Самоков сермията му е големото варварство и царува големо несогласие. Сколиото ни е достойно за оплакване. Понеже нашио болгарски род обикновено има несогласието и от това общите работи мартви лежат”.
Знае се с каква енергия няколко години се е борил за българското училище начело с Неофит Рилски в гърчеещия се Пловдив и за българска печатница там или – по-късно – в собствената му къща в Самоков. И пак – с Неофит!…
Учението при Нефит Рилски в Самоков между 1827 и 1831 г. е оставило неизгладим отпечатък в мирогледа му. Бил е 17-18-годишен юноша, способен да разбере и прегърне идеята за просвета на роден език като приоритет на времето. Недостатъчно известно е друго: колко сериозно е усвоил идеята за единен книжовен език като условие за културно и стопанско развитие на България.
Проявил се е като истински възпитаник и последовател на Неофит, който пръв поставя за обсъждане проблема за книжовен език и правописа в „Увода” към „Болгарска граматика” (1835). Той стъпва на принципа, че всяко знание човек усвоява най-добре чрез „своя природний язик” и, второ, че книжовният език трябва да обединява общобългарските черти или най-разпространените, а при важни диалектни различия да се опре на старобългарската традиция.
Захарий е обожавал учителя си. Кореспонденцията му с него трае от 1835 г. до края на живота му, с пауза докато Неофит преподава в богословското училище на о. Халки. „Изповедува”: „Имам дерзост да ви питам и молим за сичко, защо Ви имам по Бога втори вас”. Затова можем да допускаме, че влиянието на Неофит и върху възгледите му за езика е било по-силно, отколкото това на П. Берон, чийто „Буквар” чете и цитира, или на В. Априлов, особено относно практическото им прилагане. Той чете „по 5–6 пъти” писмата на учителя си, когото нарича „Ваше мудрословесие”, и сравняването на писмата им разкрива множество общи моменти.
Книгата на М. Огойска „Захарий Зограф – Неофит Рилски. Междуписания” позволява да надникнем в един вариант на пътищата, по които е протичал процесът на постепенното изграждане на националния ни книжовен език през втората четвърт на XIX в. И да опознаем Захарий Зограф от една нова страна – като ревностен последовател на ръководната идея на ранното Възраждане. Ето няколко много показателни извадки.
В 1839 г. моли: „…и да ми купиш една филада (т. е. книжка. М. Д.) що я преведоха на Болгарски язик, оная греческата. За язико ми требе, молим ви… и с Кир Найдена да ми я проводиш. Венеловата филада (На Ю. Венелин. М. Д.) прия ли я?”.
Изпраща в 1843 г. на Неофит брошурата на В. Априлов „Дополнение к „Деннице новоболгарского образования” (1842). Според М. Огойска, „В библиотеката му се намират почти всички български книги и вестници, отпечатани в негово време. В повечето от книгите срещаме името му наред с имената на родолюбивите спомоществователи”. Там са и Фотиновото „Общее землеописание”, и „Любословие”. В 1838 г. си записва: „На Карастоянчето му сам дал за книги 190 гр.” и смята за свой дълг „да типоса некоя книга за нашите болгарчета”.
Проф. В. Захариев е убеден, че Захарий е познавал „История славянобългарска”, което личи от многото изписани от него образи на български светии, изредени в „Историята”, особено в Троянския манастир (а според друг изкуствовед същото не се вижда у иконописците от Банско). С издателя на „Историята” Хр. Павлович той е имал и лична връзка. Пише: „…колко сам аз труд положил, доде да им дам да разберат за нашата Болгария, защо (че. М.Д.) е загубена на тоя час и защо сас учението може да се ублагополучат, и защо имаме само две машали (факела. М. Д.), що светат на нашата безчислена Болгария: едната – Ваше всепреподобие, а втората – Христаки Павлович”.
Любовта на Захари към „свой род и язик” се разкрива и във факта, че в последния си подпис (на Атон) заменя гръцката дума зограф с точния й превод: „Изобрази ся настоящая нартика рукою Захария Христовича Живописца самоковчанина болгарина”.
До своята двайсет и първа година Захарий Зограф живее в Самоков и в неговия език до края на живота му остават множество характерни особености на родния му говор с неговото е на мястото на „ят”, със звука а вместо ъ, с неговите глаголни окончания, словоред и пр.
Тук ще покажем това с малка част от материала, извлечен от шейсет и пет негови писма /1835–1853/. Редица черти от доспейския говор, чийто носител е бащата, и градския говор съвпадат с характерните диалектизми в Паисиевата Зографска чернова на „Историята” му. Майката Александра с нейния врачански говор също е поддържала основни произносителни особености на фамилния говор, тъй като Враца лежи в ареала на същия а–диалект.
От друга страна обаче писмата започват няколко години след преместването на Захарий в Пловдив, а след седем години той отива и в други говорни области на изток от границата между двете основни наречия: в Троянско, Търновско и др. Тази е едната причина в говора му да проникват някои особености на централнобалканските говори (легнали в основите на съвременния ни книжовен език). Съответните самоковски черти са проявили различна степен на отпорност, за което съдим по количествените съотношения между тях и източнобългарските им варианти.
Другата причина за възникналата нееднородност на езика в Захариевите писма е неговото съзнателно сближаване с източнобългарските говори поради положителното му отношение към онзи повик за изграждането на единен книжовен език, който през първата половина на ХІХ в. печели все по-широк „терен”. И е забележително с каква последователност той с усвоява някои нови за него езикови явления, щом веднъж ги е предпочел и приел. Ето и фактите (по необходимост непълни).
1. Най-голям успех е постигнал в глаголната форма на бъдеще време. Въпреки високата честота на употребата й тя само два пъти е образувана с частицата ке, а в останалите случаи е заменена с ще или спрегнат глагол ща, щеш т. н., с или без частица да. Примери: „чорбаджиите ще идат на монастир”; „щат ли ми предстояват они”. Възприел е и варианта със съкратен инфинитив: „и ние щеме направи”. Така и за бъдеще в миналото: „щех да баялдисам на скелето, като чух”. Такъв е изборът и на Неофит, и на Берон в „Рибния буквар”.
2. При личните местоимения успехът е значителен, но не пълен. Самоковските он, она, они са употребени общо само 25 пъти, и превесът е определено на страната на той, тия, тия /тиа/. Тук виждаме „опозиция” спрямо Буквара на Берон и следване на Негово Мудрословесие. И двамата пишат без изключение аз (както впрочем и Паисий). Но при другите видове местоимения преобладават все още родните и за двамата западни варианти: каков, таков, толко, толкова, сите, секакво, въпреки че се появяват и тези, всичко и др.
За среден род Захарий пише таково (наред с такова), което намираме и у Паисий, но не и в говора на Банско. Срв.: такова писмо (с. 97), таково благочестие 31 а.
3. Съществителните от мъжки род се членуват с –о: народо, умо, както и у Паисий монастиро. Такава е препоръката на Неофит в „Болгарска граматика”, и това е решило въпроса, въпреки несъгласието на Априлов! Защото –о е най-разпространеният член в говорите. Също и за прилагателните: редовни са харнио, нищио, сопотскио, а изключения – сичкиат, същия и др. Между изключенията са и восокат, ешат и др. В писмата до 1838 г. общото отношение е 174:11.
4. И в множ. число на имената от мъжки род господства родното (и Паисиево) –е: чорапе, занаяте, госте, господаре и т. н.
5. Предпочетени са и самоковските окончания в сегашно време на глаголите. В писмата от 1850–53 г. отношението е 3:1 за тях! Например: да ти опишем, да дойдем – както у Паисий да умрем 14а (но поправено на умру), а в Банско да има да ора. Рядкото могу (Никогаш не могу да поверувам) е обичайно в Доспей (Никакво не могу да я (щампата. М. Д.) земем) и у Паисий, но не и в Банско. В множ. число – да се найдеме, у Паисий да начиниме стлъпъ. 7а, а в Банско – ние ке го купим, ние служим тука. В 3 лице у Захарий и Паисий – с –т: да се собудатъ, да тражатъ добра земла. 9а, но в Банско без –т: трасаа, нека дойдаа и пр. Нови са: пиша, да удара калем, да реча и т. н. Захарий е дал път на някои несамоковски черти в звуковия облик на думите, от които перспективна се е оказала употребата на ъ вместо а: ще заръчам, излъгани, добър и др. Наред със самоковските ръ, лъ между съгласни (на писмо – ра, ла), напр. ще збрака, длабочко, Захарий пише по-често ър или черковнославянските ер, ол, напр. тарговци, сарце, перво, долг. У Паисий са донякъде обичайни само ръ, лъ.
Самоковската замяна на предлога в с у е редовна: у Сопот, у работа и т. н., докато в началото на думата замяната е частична: укоренило се е, но внетре, да влеза. Същото наблюдаваме у Паисий: увелъ го у Цариградъ. В Банско – само фкашчи, фу водата и под.
Захариевият език се свързва с Паисиевия и чрез наставката чк в дупничка, Батачкио даскал, юначки, простачки и пр., срв. в „Историята” е епархия Струмичка, Немечка држава, грчки язик. В Банско тая наставка съдържа звук ц: пазарджицки, царцки, Банцко.
Редица думи, общи за речника на Захарий Зограф и Отец Паисий, се различават от съответните по значение думи от банския говор.
1. „И да ми се отговориш на това, така ли е истина”; „да ми известите истина ли има и по средата (напукано. М. Д.)” – Паисий: егда видели ихъ, яко истина бегаютъ, потекли за нимъ. 20б, но в Банско – само наистина /или нистина/.
2. „Гледам защо молчите”; „верувам, защо ще стане добре” – „нигде не поменуетъ, защо било ему име Шишманъ”. В Банско на защо отговаря ке или дека: „Кажуваа, ке фногу умеш да лажеш”. И за да привършим – на думите у Захарий и Паисий заповедува, место, заборавили, много утеснен, пошел, по мало време, и др. в говора на Банско отговарят съответно: велиш, мешка, заборила, яко дузенцка жена, такнал, след в народни приказки, записани на терена. От изводи този път ще се въздържим.
Изнесеният тук материал илюстрира един от началните моменти в процеса на обединяване на елементи от западните и източните български народни говори, който в течение на ХІХ в. ще доведе до пълното изграждане на националния книжовен български език. А отношението на Захарий Зограф – и на практика! – към този въпрос свидетелства за високо развитото му национално съзнание, типично за най-прогресивните представители на възрожденската ни интелигенция.
„Кръвта вода не става!”

Мария Деянова

Leave a Reply