История, Култура, Новини

За един разговор на виден фотограф с майстора на родната графика

Проф. Васил Захариев и Елка Захариева

Интервю на Петър Боев с проф. Васил Захариев

Интервюто по-долу е отпечатано с известни съкращения във в. „Любословие“ от 19 май 1995 г. и във в. „Демокрация“ от 9 юни 1995 г. Публикуваме го сега по повод 16 години от смъртта на Петър Боев (1912-2004 г.) – фотограф, журналист и историк на българската фотография и 49 години от смъртта на проф. Васил Захариев (1895-1971 г.) – график, един от създателите на Историческия музей в Самоков, ректор на Националната художествена академия (1934-1943 г.). Двамата ги свързват не само общият им самоковски корен и планинарството, а и любовта към красивото, родното и стойностното. Това личи от запазените техни писма, рисунки и всичко излязло изпод ръцете им.

П. Б.: Някак си стеснително приехте вашите съграждани да честват „самоковеца проф. Васил Захариев“, както бе отбелязано в програмата, която започна със стари самоковски песни, изпълнени от самоковския вокален квартет.
В. З.: Нямам слабост към юбилеите и интервютата. Приех честването като равносметка за творческата ми дейност към моите съграждани, защото съм самоковец. И то не само по рождение, а по дух, мироглед, а и по характер и духовна нагласа. Не само защото съм израсъл в Самоков, но съм заразен с духовната атмосфера на тоя град. По майчина линия съм в родствена връзка с рода на Радойковци: братята Захари и Васил Попрадойкови, самоковски иконописци, работили през втората половина на XX век.
П. Б.: Мисля, че това е нещо повече от лична връзка, а и тук, както в изкуството си, вие продължавате една традиция, не само роднинска. Защото всички самоковци, които са оставили име от национална значимост, винаги слагат след името си „самоковец“ или „самоковлия“. Някои от тях, например Димитър Смрикаров, прибавят още и „син на Отечеството“. В ония времена, когато не е имало българска държава, думата „отечество“ е означава родния град. Те са посвещавали своя живот и дело не само на своите съграждани, но и на „моим един родним братям болгаром!“. Решавали са своите проблеми не като локални, чисто градски и самоковски, а в широк национален план.
Това най-ярко е изявено в черковната борба, където самоковци като Захари х. Гюров, са водещите личности не само като самоковски представители, а като делегати на българския народ на първия Църковен събор. Тази борба не беше само чисто религиозна, а национално-политическа, защото имаше за цел признаване на духовната ни независимост и в нея беше въвлечена цялата нация. Образите, които създадохте на някои от тия дейци, не само като гравюри, но и като монографии, ни доближават зримо до оная неспокойна епоха, когато българщината е надежда и упование срещу чуждите асимилаторски домогвания, когато целият народ е обхванат от родолюбие и готовност да се жертва за народното дело.
Самоковци са в челните редици на тая борба. В една дописка до цариградския вестник „България“ от 28 март 1860 г. четем: „Духовете в Самоков са тъй добре разположени към народността, която ги туря в неизказана деятелност. Голямата любов към народността е, която ги укрепи и утвърди в едно чудно постоянство и преданост към народните интереси, която ги представи за пример на сичките ни съотечественици“…
В. З.: Аз рано напуснах родния си град, но никога не съм скъсал „пъпната си връв“ с него. Не само защото съм закърмен като самоковец с майчиното мляко, но във вените ми тече кръвта на дедите, на предците. Ние носим техния генетичен код, не само биологически, но и духовен, и го предаваме по наследство. И затова духовният заряд, който е заложен в мен, е непреходен. В него се корени това, което наричаме потенциално безсмъртие.
П. Б.: Това най-ярко се изразява в изкуството, в графичното ви творчество. Много от забравеното, търсило път през годините, възкръсва във вашите творби и не като сълзлива носталгия по миналото, а като глас, който проговаря на съвременника със същия език и на същите сетива и струни на българската душа…
В. З.: Като осъвременяваме художественото наследство, ние извличаме от него това, което с духовното си съдържание надраства своето, а понякога и нашето време.
П. Б.: При все това, че бяхте обявен за „патриарх на съвременната българска графика“, след промяната на 9 септември вие бяхте, меко казано, позабравен. В периода на култа към личността, а дори и след това, в годините на идеологическия монополизъм и естетически нормативизъм, това възрожденско начало в изкуството бе обявено за „отживяло“ и като възглед, и като графичен принцип. Цели жанрове на изобразителното изкуство като например акта, натюрморта и пейзажа (с изключение на индустриалния) бяха обявени за аполитични и упадъчни…
В. З.: Това до голяма степен се изживя болезнено, и то от „новите“ и прогресивни художници, какъвто бе случаят с Александър Жендов.
П. Б.: Независимо от големите таланти като него, Бешков и Ангелушев, ние, както твърди един изтъкнат наш изкуствовед: „не бихме могли да се похвалим, че онова, което творят нашите художници и графици, представлява ярък и оригинален принос в художествената култура. Ние сме все още много изостанали от най-високите постижения на съвременното графично изкуство. Картина би била по-печална, тъй като едва ли бихме могли да посочим съвременен наш график, който да се ползува с международния престиж на Васил Захариев.“
Чуждите специалисти дават изключително високи оценки на творчеството на Васил Захариев. В своята малка монография за Васил Захариев Евтим Томов изброява няколко от най-авторитетните оценки за Васил Захариев в редица международни графични и други изложби извън нашата страна, където прави впечатление неговото „самобитно българско изкуство“. В едно брюкселско издание белгийски критик пише: „България притежава в лицето на проф. Васил Захариев един от най-забележителните артисти-графици на съвременната епоха.“
На изложбата в Прага „начело стои Васил Захариев не само защото е един изключително изпъкващ художник, но и защото е най-българският от всички.“ Проф. Индрих Чадик от Карловския университет в Прага смята Васил Захариев за родоначалник на българската графика. Като установява връзка с „един от именитите водители на българската графика“, той му пише: „Висшата художествена стойност на вашето творчество ви е предопределила за пионер и водач на графиците на вашия народ“.
У нас неговата графика бе високо оценена. Той получи най-голямата оценка – Кирило-Методиевата награда на Българската академия на науките за модерно изкуство с национален облик и индивидуален стил. За разцвета на нашата графика той получи следната изкуствоведска оценка:
„През 30-те години Васил Захариев реализира във великолепните си гравюри неосъществения пластичен идеал на човека от нашето Възраждане. Използвайки пълноценните възможности на една високо професионална графична изява, той направи онова, което самоуките гравьори от Възраждането Георги и Никола Клинкови, Анастас и Сотир Карастоянови, А. Клепарски и др. не успяха да осъществят – да покаже трайните черти на българина като типичен представител на нацията. В това отношение за нашата графика Васил Захариев има значението на Майстора. Той направи за нея онова, което Майстора извърши в битовата ни живопис, така добре изразено в оценката на Андрей Протич: „продължи развитието й оттам, дето тя, гледана през очите на новото време, беше най-слаба – типа и душевността на българина.“ Той най-убедително осъществи стремежа за модерен български пластичен език, вдъхновен и органично свързан с вековните ни художествени традиции. Дали самоковци един ден ще издигнат паметник на своя велик съгражданин, не зная, но той би могъл като Пушкин да каже:
„Я памятник воздиг себя нерукотворний“… 

Публикацията подготви:
Силвио Томов

Петър Боев

Leave a Reply