Култура, Новини, Статии, коментари

За златната есен и пролетното настроение

Вървя по пешеходния мост и колкото и да бързам, поглеждам и хората, пешеходците срещу ми. Повечето са умислени, крачат с наведени глави. Рядко някой вдига поглед нагоре; обикновено когато насреща му иде друг човек – да не се сблъскат или пък да не би да не забележи някой познат… Понякога някой се заглежда в реката, но то е май вече до толкова, да съзре евентуално някоя рибка във водата.
А отсреща е Рила! Красива, величествена, невероятна – каквато искате я наречете, все ще е вярно. Мусала се е скрила, но отпред са Ястребец, Орловите скали, Скакавците, Цар Иван Шишман… Поглежда ли ги някой!?
Живеем в особено, измамно време. Беднотия и несигурност лъхат отвсякъде. Престъпността – и организирана, и неорганизирана /дали има такава?/ еша си няма. Безработицата е страшна, особено при младежите. А отвсякъде те притискат и със сметки за вода и ток, за топло и за телефон, с данъци, такси, налози, касови апарати, високи лихви, високи цени, ниски заплати /който получава/, ниски пенсии… Материалната и паричната нищета озлобява народа, превръща се в тема номер едно в семействата, скарва и държи в напрежение съвсем близки хора.
Можем ли, ще кажете, на “фона” /де да беше само фон!/ на всичко това да се заглеждаме в природата, да съзираме нещо друго, освен сивото всекидневие, проблемите, грижите, борбата за “кокала” /защото май дотам я докарахме…/? Можем ли?
Не знам. Но ми се ще. Ще ми се местни и гости да се възхитят, макар и за миг, на тази неземна планина, която е под носа ни, да се взират в речните струи не само за риба, да проследят птицата или самолета в небето, да се зарадват на усмивката на непознатото дете, на хванатите за ръце момче и момиче, на сърдечния поздрав /дошъл сякаш от друга планета/, на тази златна есен, на това несекващо слънце, което сякаш се извинява за големите студове и снегове през последната зима…
Наричат златната есен и циганско лято. Или сиромашко лято. Да, повечето от нас са наистина сиромаси. Но дали и душевно?
В края на краищата нима не е ясно, че лошите мисли и песимизмът, а не само и не толкова материалното неблагополучие докарват нерви и ядове и съсипват здравето ни – физическо и психическо. Обратното – добрината и оптимизмът те държат над водата, нищо че може да ти е дошла до гушата…
Дошло е време сами да си даваме кураж. Това, кой ще управлява, сигурно има известно значение, но не чак толкова голямо. В това се убеждаваме трето десетилетие, да не говорим за по-старите поколения.
Мъдреци са казали, че красотата ще спаси света. Само че трябва да я забележим и съхраним. И да постигнем, ако не друго, поне душевното си равновесие.
Това би било една броня и една основа, върху която човек вече ще може да надгражда. Въпреки всичко. Напук на всичко.

Тодор Попов

Leave a Reply