Култура, Новини, Статии, коментари, Читателски

За изложбата на Радослав Генев и за истинските самоковци

Този текст не е към съществата, които всяка сутрин припкат към общината, за да получат щедрите си подаяния. Те не могат да разкажат и половин страничка от историята на града, в който живеят, защото това дълбоко не ги интересува. Техният „рай” е другаде и те охотно го посещават.
За голяма част от новоизлюпените богаташи думите „изкуство” и „култура” не съществуват даже като абстракции. Те могат да бъдат много щедри към силиконовите пазви на някоя кръчмарска певачка, но картина няма да купят. Те никога не са чували имената на богати руснаци, американци, европейци и, разбира се, на преуспели българи, дарявали огромни суми именно за културния просперитет на своите нации, а значи и на целия свят.
Този текст е за други.
Преди време писах за картините на Ради Генев като за „изкуство в чекмеджета”. Сега те са в изложбената зала, пред публиката, която, слава богу, макар и не многобройна, все още я има в скромния културен пейзаж на Самоков.
Да се изявяваш днес като професионален художник при наличието на световни музеи, претъпкани с произведения на велики майстори, когато в една уж малка държава като Чехия, например, всяка седмица се организират по 70 изложби, когато „авангардни” художници се разхождат чисто голи със зашити устни, вършат естествените си нужди пред зрителите и палят банки – това е такова предизвикателство, което може да стимулира, но може да депресира и да смаже.
Затова съм много респектиран от човешкия и творчески кураж на Ради не само да приеме предизвикателството, но и да прави това спокойно, с усмивка, с пълно творческо себеотдаване, в което няма място за мъчителна суета, истерично избиване на комплекси и перверзни провокации.
От всички картини в изложбата, безупречно аранжирани от майсторската ръка на Иво Масларски, пулсира една особена вътрешна хармония и спонтанност, сякаш наоколо не бушува бясната динамика на времето, в което живеем. И може би затова, щом влезеш в залата, пред тебе застава млад, но вече тръгнал към зрелостта художник, здраво стъпил на краката си и намерил най-трудното за един творец – своята индивидуалност.
Ще кажете „генът е ген”. Да, могат да се усетят приемствеността от Слави Генев към неговия внук и предпочитанията към пейзажа, високата изобразителна култура, тънкият професионален вкус. Но след буйните, много енергични и ярки мазки, заливащи платната на Слави, сякаш готови да изскочат навън, при Ради е дошло едно умиротворение, изискан, но сдържан колорит, мекота, дошла от самовглъбяване, излъчващо интимност, човешка топлота и някаква тайна, която младият художник не бърза да разкрие.


Няма нужда да си специалист, за да бъдеш покорен от искреността в тези картини, искреност дълбока и неподправена от „модерни” фокуси. Ради рисува с очите, но и със сърцето си и това прави от картините му малки лирични поеми, в които поезията води четката. Мисля, че той е колкото художник, толкова и поет – по чувствителност, по една особена одухотвореност, която си е „дар божи”.
Неговата природа, българска и самоковска, е чиста, неунищожена, небетонирана, вечна, като земята, която я е създала. Даже когато рисува, преекспонира сюжет като „Парижката Света Богородица”, архитектурата е част от природата и на преден план застава една свежа зеленина, която стопля суровия силует на монументалната катедрала.
Ради отхвърля всякакви ненужни детайли, линиите му са красиви, а цветовете чисти, като някои от градските му пейзажи напомнят филм на Антониони. Това е живопис на човек, който е далеч от „панаира на суетата”, вътрешно свободен и затова способен да спечели сърцето на всеки непредубеден зрител.
За мене изложбата на Ради Генев е не само естетическо събитие. Тя има своите морални и социални измерения, защото доказва, че самоковските традиции в изобразителното изкуство, с такъв блясък изгрели през Възраждането, с кулминацията си в един гений като Захарий Зограф, продължават чрез творчеството на един млад самоковски талант.
Значи самоковската художествена школа е жива и способна да издържи на опитите да бъдат обезценени и отхърлени нашите национални културни традиции и да им се натрапват „ценности”, повече от съмнителни в истинската си същност.
Затова винаги с радост гледам малките изложби във фоайето на галерията, защото виждам, че самоковската земя ражда нови и нови таланти. Животът ще покаже кои от тях ще тръгнат по пътя на професионалното изкуство. А той е много трънлив и несигурен.
И накрая ще кажа нещо, което би прозвучало смешно за някои, но аз ще го кажа:
Самоковски граждани, които сте истински самоковци – вижте тази изложба! За да се нъпълнят очите ви с красота, душите ви с радост, а Духът с надеждата, че младите талантливи хора на България ще я поведат най-после към едно достойно бъдеще. Помогнете им!

Любомир Малинов

Leave a Reply