Живот, Култура, Новини, Политика, Статии, коментари

За Индже и народа – предисловие по повод на предстоящите избори

Наскоро някакъв кмет бе арестуван с обвинение за корупция и отклоняване на обществени средства за лично облагодетелстване. За съжаление, това не е единственият случай. Не е единствено и поведението на съгражданите му. От направената анкета, която чух за този случай /както и бях чувал за други случаи/, бях потресен. Хората не го обвиняваха! Може да е крадял, но е имало и за тях. Направил това-онова за селището! Дори му бяха благодарни. Може би му завиждаха за общественото положение. В техните очи той бе… герой, на когото дори малко завиждаха – за предприемчивостта, рискуването, агресивността и умението да внушава респект.
Никой не го обвини. Искаха си го. И пак биха гласували за него!
Казаното до тук е повод да припомня мое изследване, публикувано в книгата „Самоковски силуети” /изд. „Приятел”, 2008 г./, на елементи от българската психика, разкрити още от Йордан Йовков в разказа му „Индже”. А тези елементи, вероятно останали незабелязани от българската критика, за съжаление, съществуват и до днес. Още от времето на Индже, а може би и по-отрано, та до сега, нищо в душевността на българина не се е променило.
Христо Христов

Много автори са бъркали в душевността на българския народ. Доста книги са изписани по тази изключително интересна, но и деликатна тема. Научно изследователски книги.
Писателите обаче, като най-добри познавачи на болките, терзанията и мечтите на народа, откриват онези специфики в неговия характер, които най-неподправено го обрисуват.
В разказа „Индже” от сборника „Старопланински легенди” на Йордан Йовков само с няколко изречения дядо Гуди от Чукурово очертава най-общите социални, психологически, дори и политически черти на обикновения българин, формирани през вековете в борбата му за оцеляване и запазване на имот и челяд.
Индже, главният герой на разказа, един от най-големите и страшни главатари на кърджалийските орди, видял жени, които копаели, скрили лицата си в черни чумбери. Индже искал да им каже нещо добро и обърнал коня си към тях, но те щом го видели, а и гората маждраци зад него, пуснали мотиките и избягали. Останал само един старец, дядо Гуди, който дошъл с тях да ги пази.
Та в разговора между Индже и дядо Гуди се откриват тези специфични български исторически черти, за които иначе са написани цели книги.
„Не останаха мъже в селото, откак ни бастисаха Кара Фиджи и Индже”, казал дядо Гуди. „Индже ли? Ти виждал си си го Индже?”, полюбопитствал Индже. „Де ще го видя, синко. Онзи, който го е видял, не е оживял!”. „А аз кой съм? Познаваш ли ме?”. „Де ще те познавам, ефенди. Приказваш като нас, от агите има много да приказват по нашему. Сливенският яенин, Тахир ага, зная го, и той тъй ясно приказваше. Не те познавам.” И след малко дядо Гуди изрича мечтата си, която всъщност е мечта на повечето българи не само от онзи период. Мечтата на роба.
„Не те познавам. Ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си. Юнак си. Де такъв командир да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач. Но само ти да си! А то сега какво е…”
Робът, живял векове в робство, не мечтае за свобода, а за друго, доброволно робство.
„Какво е сега?”, попитал Индже.
И ето я страшната, но истинска характеристика, изказана от дядо Гуди, като че ли валидна и до днес:
„Кой отде иде – коли, кой отде иде – граби и пали. А ний сме прости хора, ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази”.
Не знам дали има народ, който толкова нихилистично да се е самохарактеризирал. Едва ли. Но истините в думите на дядо Гуди са потресаващи със своята проста неопровержима сила.
Индже се засмял /обърнете внимание, не се е натъжил от приказките на стареца, а се засмял/, извадил кесията си, сграбчил шепа жълтици, които кой знае откъде е ограбил, и казал да оставят по една на всяка мотика.
„Нека си ги вземат жените, като се върнат, казал Индже, и нека помнят Индже. А ти, старче, прощавай! Прощавай и сполай ти за думите!”
Тази среща обърнала душата на Индже. Разнесла се пак славата му. И тя сега била по-голяма. Защото Индже вече не бастисвал села, не колел, не убивал, а сам гонел кърджалиите и обирниците по пътищата.
Станал защитник на сиромасите, с една дума, на тези, които са много повече от другите, основната социална маса.
Не знам дали всеки схваща шифъра в тази иначе интересна, макар и силно идеализирана легенда.
По своята същност българският народ не се е особено променил. Продължава да носи раболепието, за да оцелее, или от наивност и добродушие, или от липса на информираност. Митът, че народът е мъдър, не е верен именно от тези съображения.
Не се е променил много и Индже. След Освобождението ние, българите, не един и два пъти избираме за господар някой Индже, за който не знаем нищо, но който ни подмамва с жълтици, благи думи и какви ли не обещания. Които, естествено, никога не изпълнява. Но когато господарува, не пропуска да ни стриже и дои и не винаги ни опазва от вълците. Защото често той е вълк, представил се в овчи кожи. И приказва като нас, което ще рече, че произлиза от нашите среди, но е имал друга лична съдба. Която пък се нуждае от нас, за негова слава.
Нищо ново под слънцето. Всичко в живота се повтаря. Поне донякъде. Народът живее своята предначертана съдба. Но не всеки Индже доизживява своята съдба. Такава, каквато заслужава.
В разказа Индже бива убит от собствения си син, който той осакатява още като невръстно дете, защото хайдутин дете не гледа. И пораства детето у чужди хора като гърбаво и озлобено. Получовешко същество. Умирайки, Индже изрича последните си желания:
„Много майки съм разплакал… Дойде и моят ред. Нищо да не правите на туй дете! Ни косъм да не падне от главата му! Аз искам тъй. Дайте му туй – и той подал кесията си – и пуснете го да си ходи със здраве…”
Това е краят на шифъра. Всеки си намира майстора. Съдбата не може да бъде залъгвана. С добрини, които да оправдаят жестокостите, кражбите и престъпленията. Жълтиците, дадени на едни, но ограбени от други. Жаждата за власт и за слава, скрита зад красиви обещания, подсказани от хорските надежди.
Проблемът значи е в Индже. Как да го познаем. По това, че е силен? Че приказва по нашему? Или при избори, като ни залъгва и подкупва с фалшиви жълтици? Всеки сам решава.
Но народът често попада на Индже, който години наред, принципно, е все същият.
Че народът е мъдър, както споделих, е мит. Следователно той може да бъде манипулиран. И почти винаги е манипулиран. Не се знае истинската истина нито за историята, нито за настоящето, нито за намеренията на „силните на деня”. Красивите фрази само я крият и хората ръкопляскат. Други се усмихват.
Историята обаче продължава. Без да я познаваме истински. На други позволяваме да я владеят. Това е българският мазохизъм.
Разбира се, не всеки мераклия да ни управлява, тоест да господарува и ние да му робуваме, е Индже. Но ако не е Индже, просто няма шанс. Това е съдбата ни.

7.09.2007 г.

Leave a Reply