За морето и вечната му сила, за любовта и хората!

Всички обичат морето. Някои не си го признават. Или просто обичат повече нещо друго.
Повечето хора обаче обичат морето. Макар че понякога са разочаровани от него. То не винаги е спокойно, но и не винаги е бурно. Точно както любовта…
Свикнали сме да идеализираме – или според общите представи, или според индивидуалните. Всеки има неговата си призма, неговия си идеал и представа за перфектното море. То може да бъде гладко, синьо и прозрачно, на допир като коприна, без вълни, но и с куп други взаимно изключващи се изисквания – да подухва вятър; да има сянка; да не се чуват глъч, детска врява; да не е нито студено, нито топло; да не вали; да е ситен и мек пясъкът, но не и горещ…
Да изброявам ли още, за да стане ясно, че се стремим към нагласените неща, към изкуствената пълнота!
Същото е, както и при любовта и търсенето на перфектната половинка. Затова не спираме с илюзорните представи за принцове на бели коне и идеални жени…
Нима е възможно човек винаги да е един и същ? А ако е, не е ли безкрайно скучен (за другите, пък и за самия себе си)?!
Какво като намериш идеалният /идеалната/, най-добрият /най-добрата/, най-способният /най-способната/, като с нищо не може да те изненада или просто се е превърнал/а в лишено от емоции същество, което се води по общоприетите стандарти за това как и какво трябва да се прави?!
Идеалното не носи щастие, а животът такъв, какъвто е; любимият и любимата – каквито са, морето – каквото е.
Защото, когато казваме: “Този път морето не ми хареса, не случихме на време”, ние не преставаме да обичаме морето. Както когато бабата, или който и да е, каже на малкото дете: “Ако си лошо, няма да те обичам”, всъщност няма предвид точно това.
Когато пък се обидим и не говорим на любимия или любимата, ние пак не преставаме да ги обичаме. Стига да има наистина любов…
Морето е променливо. То може да си играе с нас, да ни гони и закача, да изучава нашето търпение; може и да се разбушува така силно, че да не ни дава да се доближим до него. Може да бъде мрачно и студено. Също като нас – когато се караме и спорим, когато се обвиняваме или защитаваме, когато мълчим и издигаме стени…
Значи ли това, че утре, след няколко дни, другия месец, то пак ще е такова и ние пак ще сме същите?!
Всичко се променя, но в морето е скрита вечна сила и това е младостта. Защо ли? Защото на нея е присъщо да бъде непокорна, необуздана и луда. Тя не пита, а действа; тя проявява характер, прави на инат и се бори безотказно, докато не постигне целите си. Младостта вярва в мечтите, защото вярва в себе си. Вярва в собствените си сили, а не чака одобрението на другите.
Затова морето е вечно младо – защото е истинско и си позволява да бъде такова, без грам да го интересуват хорските блянове, молби и брътвежи.
Морето е безстрашно, а ние сме изпълнени със страхове-спирачки и затова то е недостижимо. Затова и мечтите си остават мираж за нас.
Ако позволим на любовта към мечтата и към самите себе си да нахлуе в нас, ако приемем младостта си, ще станем точно като морето – истински, което означава и понякога лоши. Но приемайки и тъмната си половина-своята сянка, ще привлечем истината. Морето е необятно и повечето от нас се отказват от него, когато е бурно и не ни харесва. Така бягаме и отхвърляме и любимия човек, когато е ядосан или мрачен. По този начин не приемаме тъмната му страна, а това означава и човека в неговата цялост. Именно заради страха от отхвърляне не показваме своята сянка и всички се превръщаме в… лицемери.
Но само когато сме едно цяло, сме истински себе си. И когато приемаме другите, каквито са. И само така, без да се страхуваме, бихме разкрили необятния свят на човека до нас и на самите нас и бихме се потопили в него. Тогава ще можем да си позволим да търсим щастието, да го губим и намираме, да имаме висоти и недотам добри дни, да ни боли, но да знаем, че не винаги ще страдаме или ще обвиняваме другите, защото докато сме живи Животът зависи от нас!
Морето може само да ни бъде пример: то си върши своята работа постоянно, макар и по променлив начин. И ние го обичаме. Знаем просто, че не можем да го контролираме. Любовта също не подлежи на контрол. Както и ние, хората.

Яна Василева
Снимки: авторът

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*