Новини, Образование

Иванка Соколова, директор на ЦНСТ: “При нас растат децата на Самоков”

Миналата есен в Самоков отвори врати Център за настаняване от семеен тип. Новата красива сграда и пълният с детски съоръжения подходящо оформен двор към нея „хващат” окото на съседи и съкварталци от пръв поглед. Обзавеждането пък едва ли отстъпва по нещо на мечтания дом за всяко дете. Ние, присъстващите на откриването на Центъра, изказахме тогава сериозни притеснения помежду си само относно поддържането на сградата в този отличен вид.
Сега, година по-късно, трябва да призная, че притесненията ни са били напълно безпочвени. Забелязах сега и какво е липсвало в онзи 30 септември. Това е най-важната част от интериора на центъра – неговите сърце и душа – децата, които го обитават. Разумът на този дом пък се е „паднал” на обслужващите специалисти, които отдават усилия, време и способности, за да могат малките „гъбки” да пробият буйните треви и шубраци, да преодолеят превратностите на времето и ударите на съдбата, и да се изправят здраво на своето стъбло, когато след време това неминуемо се наложи.
„Началото беше много трудно”, спомня си при нашия разговор директорката Иванка Соколова. Тя пояснява, че настанените тук деца не са имали дори елементарни хигиенни и комуникационни навици, били са много агресивни и нерядко, въпреки крехката си възраст, са употребявали нецензурни думи.
„Не искам да обвинявам хората, които са се грижили за тези деца преди нас, защото и на тях не им е било никак лесно – в Дома за деца, лишени от родителски грижи, в село Доганово, откъдето дойдоха децата при нас, са били настанени 65 подрастващи. Можете да си представите колко трудна и почти непосилна задача е да се отгледат, образоват и възпитат толкова много различни по характер млади хора. За съжаление обаче усилията на тамошния персонал едва ли са били насочени за развитието на децата, тъй като те не са посещавали училище или са ходили, когато сами пожелаят, а без да бъдат научени на любов към образованието, е изключително трудно сами да преценят, че това е правилното решение за тях”, изрази огорчението си г-жа Соколова.
В началото на престоя на децата в Самоков те въобще не искали да ходят на училище и се налагало хора от екипа към Центъра да ги изпращат и прибират от съответното школо. Самите деца пък признали, че преди имали общ склад за дрехи, с които да посещават различни събития или просто да се пременят за празнични дни. „Те не са изградили у себе си навика да пазят тези дрехи, защото не се е знаело кое дете какво ще облече следващия път – при всеки повод различни одежди се „падали” на различни деца”, заключава Соколова.
Повече от очевидно било, че децата се нуждаят от период на приспособяване към новото място. “Създаването на правила и техното изпълнение изискваше време, изключително търпение и упоритост от страна на персонала и съответно усилие от страна на децата”, обяснява извървения дотук път директорката. Наистина може би само членовете на персонала знаят как са успели да преминат през много трудните първи месеци на децата тук.
Барометър за напредъка на подрастващите е и организирането на конкурси и други прояви, чиято цел е да провокират децата да разсъждават. „Когато дойдоха при нас, те не знаеха таблицата за умножение, не знаеха да четат, а сега вече някои от тях си предадоха есетата за участие в конкурса ни „Какво е за мен вътрешната красота?”, усмихва се майчински Ив. Соколова.

– Как преценявате сега развитието на децата през изминалата година от тяхното настаняване в Самоков?
– Всяко от тези деца има страхотен личен напредък по отношение на хигиенните навици, начина на мислене, променило се е като цяло и отношението им към образованието. Сега учат в масови училища, където се интегрират много добре сред останалите деца /б. а. Твърденията на г-жа Соколова се потвърдиха и от внезапната ни разходка из центъра и визитата в детските стаи, в които царяха чистота и наистина изряден ред, а подрастващите бяха “залегнали” над учебниците/.
– С какво се занимават децата, как им преминава денят?
– Те учат в три училища – ОУ “Св. св. Кирил и Методий”, СОУ “Отец Паисий” и СУ “Никола Велчев”, чиито колективи много ни съдействат, а следобед ходят на занималня и консултации.
Всяко дете има изработен от персонала дневен ритъм или дневна програма, закачена в стаичката му. Дават и дежурства в кухнята, по коридора, имат тетрадка за хигиена. Не ги оставяме да бездействат. След училище си подготвят уроците за следващия ден, а после имат време за себе си, за игри, включително на шах с възпитателите, време за размисъл, време, през което могат да напишат есе или съчинение, както те му казват – как си представят своя живот след пет години например. Ние обичаме да им поставяме подобни задачки, а и те се справят много добре, дори включват и илюстрации. Всички обещаха единодушно, като най-важно, да завършат средно образование, защото виждат, че така имат по-големи шансове за успех в живота. В потвържедние на тези обещания започнаха сами да учат или пък молят възпитателите за помощ.
Всяка събота имат и занимания по кулинария. Много обичат да готвят. Там, откъдето са дошли, кухнята е била под ключ. Тук всяко дете вече може да омеси тесто и да направи пица. Дори и само да държат миксера, това ги прави щастливи. Всичко им е интересно.
В събота, например, по наше предложение от „Дусман” – фирмата вече се казва ВНП „Фасилити” ЕООД, вместо обяд ни дават продукти и децата с голямо желание се занимават. За Бъдни вечер Любима Симчева, шефката на фирмата, се беше досетила и вместо една пита, беше подготвила за всяко дете питка с паричка и очите на всички грееха щастливо…
За Бъдни вечер бях дежурна. Направихме си сармички, картофена салата, ошав. През деня децата украсиха масите с шишарки и камъчета. Много се радваха и си изкарахме много весело. Много интересно им беше особено, когато по наша си, самоковска традиция тръгнахме да кадим – обиколихме всички стаи, коридори….
Направихме си и страхотна новогодишна трапеза, чествахме и Васильовден. Стремим се за всеки рожден ден да има едно и също меню, за да не се дразнят децата – те държат на справедливостта.
В неделя пък ходим на неделно училище в Девическия манастир. Игумения Пелагия лично се занимава с децата цял час. Говори им за християнските ценности и добродетели. В началото само слушаха, а сега вече водят оживени беседи.
Водим ги и на басейн. Фондация „Тавита България” плати за 6 месеца – до май, и на треньор от Сапарева баня, който идва да учи децата да плуват. Общо взето гледаме цялото им време да е заето с някакви занимания.
Иначе до 17 ч. знаят, че се учи и няма излизане от стаите, не се влиза и в дневните. След вечеря пък всички знаят, че трябва да се изкъпят…
– Сградата на Центъра е модерна, дворът също не е малък и е оборудван с приятни и полезни съоръжения. Имат ли нужда от още нещо децата и персоналът?
– Общо 149 подобни центрове за деца са направени в България, но не навсякъде са запълнени. Нашият център е може би най-добрият, или поне така казва всеки, който го посети. Всичко е направено с вкус, а предвидените пари са вложени наистина в дома, не са отклонени, както има случаи в други подобни центрове. В някои от тях например са закупени детски креватчета – е, как ще спят големи деца в тях? Тук за всичко е помислено и наистина условията са перфектни!
Смятам, че засега децата имат това, от което имат нужда, в рамките на нормалното, разбира се, и не е необходимо да искаме още. Естествено, всяко дете иска лаптоп, естествено, всяко дете иска телефон, защото някои имат, а други нямат, естествено, персоналът има нужда от канцеларски материали и т. н. За мен обаче не всичко в този живот е свързано с пари, а по-скоро с отношението и с човещината. По-добре е детето да се ограмоти и да се научи да чете и да пише правилно, отколкото да има лаптоп. Непрекъснато говорим на децата и как да се държат на улицата, с хората, за да ги обичат и да се отнасят така, както и те към тях.
– Може би децата изпитват липса все пак на някои нематериални, духовни неща?
– Да, усеща се липсата на грижа и обич. Всички търсят обич, постоянно са около нас, искат милувка, докосване… Вкъщи вече имам цял кашон с техни рисунки, картички и надписи за любимата им директорка. Много са обични. Като малки деца се държат – липсва им майчината обич и силно се привързват към нас.
Обикновено родителите включат телевизора или компютъра и оставят децата си да се занимават сами. Разбирам ги, трябва да работят. Но децата се нуждаят от внимание, от показана загриженост, от игра с тях, за да чувстват, че са желани, че държат на тях, че са ценни, че са хора. Вещите, подаръците са нищо, ако ги няма мама и татко да ги прегърнат, да им разкажат приказка, да ги изслушат… Ние се стремим да правим това и усещаме колко много им е трябвало на нашите.
Дарителите, които познават децата от предишния им дом в Доганово, идват тук да ги видят и прекарват целия ден с тях – говорят си, готвят, правят сурвачки, а не просто само да им донесат подаръци…
Имаме едно момиче, седмокласничка, много сериозно заляга над ученето – иска да стане адвокат. Майката искаше да си я вземе у тях. Случайно бях наблизо и чух детето да й отказва – щяло при нея да се грижи за другите й деца или майка й да я прати на улицата… Трогнах се от разсъжденията на момичето. То така и не пожела да си тръгне от тук.
– Говорите с много любов за децата и думите ви като че ли идват буквално от дълбочината на вашата душа и вашето сърце. Как обаче поддържате дисциплината?
– В началото правехме по четири екипни срещи в месеца, а сега по две, на които обсъждаме поведението на всяко дете и поставяме конкретни цели пред децата. Например – да научат часовника, таблицата или пък хигиената, ако „куца” на някого. Всяко дете си има цели и всички работим за тяхното постигане. Ако не са изпълнени, продължаваме и през следващия месец. Ако са затвърдени навиците – поставяме друга цел!
Като децата дойдоха тук, говореха на висок глас, пискаха. Обяснихме им, че така не може, трябва да са по-възпитани. Още като дойдоха, им заявихме, че тук има правила, които трябва да се спазват. Без компромиси. На никого не правим компромиси. Лека-полека свикнаха. Може би това липсва и на държавата ни – има закони, разпоредби, но липсва контрол. Все компромиси се правят и става хаос. Ние държим, а и децата вече се научиха, че правилата са за всички, никого не толерираме, всички са еднакви за нас.
– Как се справят децата от гледна точка на социализацията, успяха ли да се приобщят към живота в града и училище?
– Да, дори вече имат изяви, което много ни радва – посещават читалището, изявиха се и на празника на града. Когато ги поканят някъде, те винаги отиват с желание. Ходят и на народни танци в “Арена Самоков”, за което ни помогна хореографът Борислав Искрев. Той в момента е и своеобразен дарител със своята инициатива безплатно да преподава уроци на нашите възпитаници. Идва и в центъра и им оказва страхотна помощ. Децата си имат приятели в класовете и когато празнуват рождени дни и желаят да бъдат посетени от приятели от училището или пък от съседски деца от квартала – няма никакъв проблем това да стане между 17 и 19 ч., когато вече са си научили.
– Колко специалисти се грижат за децата тук?
– Персоналът ни е от десет човека. Седем души са възпитатели, с педагогическо образование – Албена Радославова, Ани Белемезова, Василка Вукадинова, Десислава Николова, Екатерина Димитрова, Елена Генова, Никола Оцетов. Имаме още социален работник – Миглена Василева и хигиенист – Гергана Данкова. Това е по-добрият вариант, защото в голяма част от центровете в страната за децата се грижат детегледачи и няма изискване персоналът да бъде специално квалифициран. При нас всяко детенце си има ментор – човек, с когото изгражда доверителна връзка, споделя всичко, и когото чувства малко по-близък от останалите. Възхитена съм, че работя с професионалисти. Друго си е като работиш с педагози, които обичат работата си.
– Наскоро се разбра, че издръжката на центъра ще се поеме от държавата. Това може би ще ви даде спокойствие в работата. Как виждате дейността в бъдеще?
– Нашата цел номер едно е тези деца да се интегрират в обществото. Със или без дофинансиране – трябва да им дадем възможно най-добрата грижа. Разбира се, бъдещето ще покаже дали сме успели.
В края на разговора ни Иванка Соколова с гордост разказва как самоковци са приели 14-те обитатели на центъра: “Още от самото начало усетихме подкрепата на обществото – много хора ни подадоха ръка, включително и от Общината, лично кметът Владимир Георгиев. Хората от голяма част от новопостроените подобни центрове в България се оплакват, че не им се оказва съдействие, докато при нас е обратното. Заслуга имат и възпитателите от Местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни, които при необходимост работят с нашите деца. Личната ни лекарка д-р Ивалина Трендафилова е плътно с нас още от първия час на децата в центъра. Славейка Баракова пък се грижи за зъбките им. В постоянна връзка сме с отдела за закрила на детето и с дирекция „Социално подпомагане”, откъдето изнасят беседи. Наскоро, за Коледа, много хора ни доносеха домашни сладки. Няма да забравя една жена – трепереха й ръцете, но зарадва децата с козунак… Добро е отношението и на логопедите от Центъра за социална рехабилитация и интеграция.”
И още нещо говори за добрия прием на децата в Самоков. Фирма „Самел-90” им е предоставила градинка, за която децата да се грижат от пролетта до есента. „По два пъти в седмицата ходехме там. Всеки си отглеждаше някаква култура – картофи, домати, боб, царевица. На всички им беше много интересно и проявяваха голям ентусиазъм при посещенията на градинката в завода. Най-важното обаче е не самата продукция, а че се учат да се трудят”, констатира г-жа Соколова.
След разговора и посещението ми оставам с впечатлението, потвърдено и от самата директорка, че в Центъра за настаняване от семеен тип са настанени… деца на Самоков, които ще израснат с чувство на любов, уважение и благодарност към града ни, към неговите традиции и населяващите го хора. И, за да има приемственост между минало и настояще, какво по-подходящо място би могло да се избере от двора на бивше училище /”Никола Драмалиев”/, озвучен наново от детска глъч и изпълняващ първоначалното си предназначение – да бъде дом за млади хора, образователен и духовен център!…

Делян Василев

Leave a Reply