Култура, Новини

Иван Петров: “Хубавата картина е като любима жена”

Иван Петров е роден в Райово, но отдавна живее в Самоков. Автор е на четири изложби в Самоков и Дупница, последната от които – в общинската библиотека “Паисий Хилендарски”, е отворена за посетители до края на юли.

– Кога започнахте да се увличате по рисуването?
– Започнах значително късничко. След несполучливо кандидатстване в Художествената академия приятели, с които общувах в продължение на три години, ми казаха, че си заслужава да кандидатствам само ако искам да стана учител по рисуване. При изобразителното изкуство има една максима: Не ти ли го е дал Господ, никой брадат професор не може да те направи художник.
Иначе аз още като малък правех първите си опити. Като хлапе мои картини стояха винаги в директорските и учителските стаи. Но по време на студентските години се осъзнах като художник със заложби.
– Вашата живопис е реалистична…
– Стилът си определям като експресивно-натуралистичен, с малки заемки /когато се налага/ от импресионизма. Обичам да се реализирам с ясния език на реалистичната живопис и не го смятам за демоде. Така наречените модернисти аз ги наричам шаренисти. Не могат да видят, да усетят; остават слепи за такива неща като космическата стаеност на зимата, нажеженото поле по време на жътва или пък онези омайни многозвучни вечери на село. Да си припомним знаменитата картина на Златю Бояджиев с връщането от паша!…
Модернистите създават картини от цветови конфигурации и разни геометрични форми, прикачат им различни помпозни имена и ги заливат със завоалирани обяснения за дълбоки тайнствени авторови търсения. Естествено, когато липсва логика, на помощ идва философията. Това за мен са безмълвни, нищо неказващи картини, наподобяват ми студена компютърна графика. Образно съм ги нарекъл тапетна живопис. Парче тапет, поставен в подходящата рамка, също ще бъде толкова лишен от съдържание, колкото и самата картина.
Природата е толкова многолика, че всеки с изразен креативен дух би могъл да намери своя собствен изказ, своята формула в живописта. На основата на натурализма, разбира се, и без да плагиатства.
– Вашите картини – как бихте ги представили?
– Картините са ми предимно със селски сюжети. Това е продиктувано от сантименти по детството и от любов и уважение към природата и към селския бит, което си остава трайно.
– Имате вече няколко изложби. Какво си спомняте от първата?
– Първата ми изложба беше в голямата галерия. Беше изключително посетена. Имаше откриване с хор. Всичко това се дължеше на факта, че дълги години експериментирах и жанрово изложбата беше доста многообразна. Като моя слабост си отчитам рамките – лоши, слаби… Въпреки това, тогава ме насърчи г-н Чакъров, който ми каза, че картините са ми достатъчно интересни, за да бъдат показани на самоковското общество. Той дойде на гости у дома и наред с тях видя и мои карикатури, които доста го впечатлиха.
Сега съм освободен от останалите жанрове и съм се концентрирал към масовите сюжети от села и селски околности. Не само от нашия район. Намирам подходящ терен и с пастели и водни бои правя бърз ескиз, с който решавам композиционни, колоритни, перспективни решения, които впоследствие много ме улесняват, когато изграждам същинската картина. Старая се картините ми да изглеждат леки, ефирни, почти акварелни. Обичам да работя и с тежки напластявания с боя.
– Какво Ви носи рисуването?
– Талантът не може да стои като шило у торба. Талантът търси изява. На мен учителят ми по рисуване винаги ми пишеше петици с уточнението, че заслужавам шест, но за да не се възгордявам, ми понижава оценката. Този по пеене пък ми казваше, че ще ми пише колкото си поискам, само да не си отварям устата…
– Хубаво е, че сте открили от малък своето амплоа…
– Отведнъж не съм попаднал точно на този тип сюжети. Това е търсене, при все, че имам доста силни фигурални композиции. Много искам да рисувам икони, например, но не мога да спазвам канони. Аз ги рисувам като картини.
– Има ли възвръщаемост Вашият труд?
– Вижте, на мен от една страна ми е трудно да се разделям с картините, защото като си помисля – платно, външна, вътрешна рамка, първо, второ, трето грундиране, боя (голяма част се смесва и става неизползваема), разтворители за боите и още други специфични работи… Давал съм по 2000 лева за една картина!
Скъпи картини, а трябва да ги продадеш на смешна цена. Не ги продавам, защото не мога да им изискам реалната цена. Но какво пък, и „колегата” Ван Гог не е имал успех с продажбите. Продал е само една картина, докато аз съм продал 15-16 /усмихва се/…
– Доколкото знам, повечето от близките Ви са в чужбина?
– Свидно ми е, искам да са по-близко. Дъщеря ми се омъжи в Дания и привлече и братята си, защото нямаше никаква перспектива за тях тук.
Животът е един. Младите искат да си го подредят, да получават съответната заплата за труда си…
– Вашето виждане за България? Ако Вие бяхте на мястото на президента, какво бихте променили?
– Ех, Боже, какъв труден въпрос… /замисля се/. Мисля си, че основният проблем на тази китна малка България е тоталната морална деградация. Никога не е имало толкова алчност, скъперничество, саможивство, преследване на богатство на всяка цена, безскрупулност, кражба на едни други… Не знам на какво се дължи този тотален хаос. Не можахме да променим системата и си останахме в посткомунистическото общество. В никакъв случай то не е демократично. В сила е максимата, че рибата се вмирисва от главата. Времето на революцията и партизанщината мина. Единственият начин да променим нещата е като помъдреем и уловим правилната бюлетина, но народът ни не е узрял, иска да си живее с малките гяволии…
– Как минава един Ваш ден?
– През лятото – зидаро-мазачество. Творческите дни започват рано, от 5 часа. Най ми е приятно и хубаво да работя, когато хората хукват по пътищата. Сядам пред статива и започва едно търсене… След три-четири часа съм емоционално изцеден и следобедът тръгвам да търся сюжети, да рисувам от природата и да се подготвям за следващите картини. Трупам ескизи и в зависимост от състоянието на духа ги вадя един след друг и ги доизграждам в ателието. Процесът понякога е труден и мъчителен, но друг път потръгва от самото начало и спонтанното решение на картината проличава върху завършения й вид /когато Божията ръка ме придържа…/.
– Какво е за Вас една картина?
– Една картина за мен е наистина нещо безценно! Една голяма картина, в която е постигнато всичко, ме радва като „когато се събудим до любима жена” – мъдрецът го е казал… Няма художник, който да не подарява картини на хора, които цени и обича.
– Какво е мнението Ви за художниците като Вас?
– Ако импресионистите бяха завършили академия, така и нямаше да изгрее тяхната звезда. Щяха да си останат академични художници, подчинени на „асфалтовата” живопис. Според някои сведения едва около три процента от професионалните художници у нас живеят само от изкуство. Докато останалите се изхранват от преподавателска дейност, ресторантьорство, хотелиерство и рисуването им остава като хоби.
Казват, че художникът трябва да бъде гладен, за да рисува добре. Познавам доста художници, които иначе бяха много талантливи, но като отхапеха сладкия залък от рисуването на различни политически плакати, започнаха да живеят охолно, но пък с това приключи талантливото им творчество. Аз се радвам, че опитвам сам да пробия и да се наложа, без да се ползвам от нечестиви прийоми.

Разговора води:
Яна Василева

Leave a Reply