Новини, Шарен свят

Инж. Петър Георгиев: “Надявам се армията да купува от нас бронирани машини”

– Инж. Георгиев, в завода ви отскоро функционира цех за брониране на автомобили. Във време, когато производството на много места е ликвидирано или се свива, вие го разширявате…
– Във всеки бизнес, ако не мислиш предварително поне една-две години напред, просто нищо не се получава. А за да уцелиш точно накъде да се насочиш, също се изискват доста труд и нюх, защото никой не може да си хвърля парите във въздуха, просто ей така… Това, към което сме се насочили, е нещо съвсем ново за „Самел-90”, а и за България.
Бях амбициран от това, че за армията има три проекта, за които се говори от години – за нови изтребители, за нови кораби и за бойни машини за пехотата. Кораби трудно биха могли да се направят у нас, а самолети – в никакъв случай. По-приемливи за българските технологични възможности са машините за пехотата. Навремето подобни машини, танкове даже, се правеха в завод „Бета” в Червен бряг. Това предприятие обаче беше разтурено окончателно през 90-те години. Съществуват ремонтни цехове в Търговище, но не им е по възможностите да правят подобни изделия.
Техническите задания по проектите бяха раздадени на десетина западни фирми и на нито една българска. Това е изключително обидно, пренебрежително е такова отношение към българския военно-промишлен комплекс. Реших да рискувам и да се направи нещо ново, което да покажем на изложението за отбранителна техника „Хемус” в Пловдив в края на май и началото на юни. Искахме да покажем, че ето – един завод в Самоков е направил нещо, за което всички ръководни органи в държавата смятат, че в България не може да се направи. Рискувахме и построихме цеха.
– Не е ли много голям рискът?
– В бизнеса има винаги голяма доза риск. Много добре е, когато рискът се окаже оправдан и премерен, макар че аз все още не съм убеден, че това, което правим, армията ще го купи от нас. Защото през последните 20-30 години армията купува всичко отвън и българското производство кучета го яли.
До този момент около 90 % от нашето производство е за износ, вътрешният пазар е почти нулев. Така че тези около 500 човека в завода се хранят от износ на наша продукция на световни пазари. Почти нищожно е това, което правим за България, а сме доказали, че сме добри и по отношение на гражданското производство.
Фактът е налице – в Самоковска община подменихме осветлението в града и всички села, при което годишната икономия само от електроенергия, не от ремонти и друго, е около 300-400 хил. лв. И цялата община светна. При това се спестява енергия, което е много актуално и важно навсякъде по Европа и света. За съжаление, други градове и общини в България правят частични неща в това отношение, повечето с китайски осветителни тела. Затова и основният ни бизнес е специалното производство, което изнасяме в повече от десет големи държави по света.
– Все пак бронирането на коли е твърде специфична дейност. Как се решихте на такава стъпка?
– Изисква се опит, за да се внедрява чисто ново производство. По-лесният начин е да се намери партньор, който е водещ в тази сфера, който е произвеждал такива машини. След няколкогодишно търсене успях да намеря такъв партньор и направихме смесено дружество – „Самарм”.
– Успяхте ли да обучите хора за цеха?
– В момента обучаваме хората. Тук има работници от фирмата-партньор – около 15 човека, които заедно с нашите хора, съвместно, произвеждат прототипите на първите коли. Грубо казано, прави се автомобил, и то не какъв и да е, а брониран. Доста е сложно. Но то лесно производство няма – това мога да кажа от моя скромен опит. Ако не се спазват технологиите, процесите, не си ли навътре в занаята, така да се каже, не се получава.
Усвояването и обучението е дълъг процес, който според мен ще отнеме не по-малко от година, но въпросът да се стартира – не се ли почне нещо, то не се и свършва…
– Необходими са квалифицирани работници за този цех, а е известно от последните години, че у нас хем има безработица, хем няма специалисти…
– Специалисти наистина няма, а младите хора не искат да работят. Не знам на какво разчитат, но никъде по света това го няма. Искат да работят по 5-6 часа и да получават колкото в Западна Европа. Това не може да се случи. Моят ден например започва сутрин в 7.30 ч. тука и завършва не по-рано от 19.30-20 ч. вечерта. И това е с години, не е за 1, 2, 3, 5 дена, а някои искат да работят по 6 часа и да взимат много пари. Много е хубаво, ако намерят такава работа, но аз не съм намерил.
Засега в новия цех работят хора от завода, но при положение, че се намерят кадърни хора, които искат да усвояват занаят и да научат нова професия, съм готов да ги взема. И сигурно ще вземам нови, защото не може с наличните хора да се прави това, което мислим. Не съм спрял да назначавам хора, стига да имат някаква професия, която да е от полза за завода. За съжаление, идват такива, които нямат никаква професия, и искат хем да не работят, хем да взимат пари…
– В случая говорим за нов цех…
– Цехът е чисто нов, да.
– Съвсем навременно сякаш идва това производство в контекста на сегашната напрегната международна обстановка…
– За това производство мисля от поне 4-5 години. Практическата работа започна през септември – октомври миналата година. До Нова година завършихме цеха в груб вид. И сега продължаваме да строим. Ще имаме поне още два такива цеха, които са ни необходими за подготовка на машините, за оборудване вътре на машините, за боядисване.
– Сигурно всичко това е доста трудно, трябва и място…
– Тежко е, да. Говорим за стомана между 8 и 10 милиметра дебела. На парада по случай 6 май в София показаха американски машини, купени преди няколко години. Но като се развалят, не знам какво ще ги правят…
– Възможно ли е новите ваши машини да са наистина непробиваеми?
– Зависи. Има няколко степени на защита и те се водят по НАТОвските стандарти като ниво 2, ниво 3, ниво 4, ниво 5, което означава, че издържат срещу различни патрони, картечници, мини. Нашите прототипи, които сега правим, са с ниво 3 с тенденция да постигнем ниво 4.
– Машините са с колелета, а като гръмнат гумите?
– Има вътре специално устройство – пластмасов диск; машината може да измине 100 км със спукана гума!
– Звучи ми невероятно всичко това да се прави в Самоков, където производството почти спря и се развиват едва ли не само услугите…
– Не ми се говори на тази тема. Ние имаме около 500 души персонал и сме така от 10-15 години – бройката е константна величина. С новите производства сигурно ще имаме нужда и от повече хора, но няма да е толкова скоро. Като тръгне редовно производство, като имаме редовни поръчки, тогава може да се мисли за това… За да стигне защитата ниво 4 и ниво 5 при бронирането на колите се слагат специални керамични плоскости, които, както показаха експериментите, куршум не може да пробие. Като усвоим този процес, ще ни трябват може би повече хора – за България това производство е съвсем ново.
– Как изобщо стигнахте все пак до идеята за това производство?
– Казах вече – не става лесно, има риск, но той е премерен. От няколко години, след като разбрах, че има такива проекти в армията, за които се говори от години и нищо не се прави, реших да рискувам и да направя нещо. А пък после, като го направя – това е като кокошката и яйцето – трябва първо да направиш нещо, да го види клиентът и евентуално след това да търсиш пазар, но ако не намериш… Така че има риск в цялата тази история. Но след като първо развалиха завода в Червен бряг навремето, след като „Терем” заводите, които са към армията, почти нищо не правят, реших, че това е една сериозна ниша.
Но пак казвам, че мисля повече за износ – не съм оптимист, че нашата армия ще купи нашите изделия след като толкова години не е купила за 1 стотинка от нас стока и предпочита да внася от чужбина…
– Без производство, без работни места не могат да се развиват нито градът ни, нито страната…
– От образованието трябва да се почне – то западна. Нямаме образование, нямаме здравеопазване, нямаме спорт, а децата трябва да спортуват, за да не ходят по болниците после или да се занимават с наркотици и други такива неща… Образованието трябва да се промени и да се свърже с производството.

Интервюто взе Надка Вардарова

Leave a Reply