Искаме демокрация, ама истинска

Има едно стихотворение, в което се казва: „Искам да се уча, да порасна, в нивите засмяна трактористка слънцето да срещам с поглед ясен!…“
Хубаво е стихотворението, сещате ли се за него?
Но има едно НО – че никой сега не иска да работи от зори и то на полето. Опази, Боже! Непременно работата трябва да бъде в София, в чуждестранна фирма, защото има ред и плащат добре. Хубаво е да имаш последен модел лаптоп, кола, вила на морето, а защо не и в чужбина!?
Да, ама не! Преди около 30 години си отрязахме клона, на който седяхме. Паднахме на земята и сега ни боли. Ще ни боли още дълги години.
Помните ли, когато в София имаше митинги и то многохилядни?! Имаше възгласи: „Кой не скача е червен!“ Скачаха всички едни срещу други, доскорошни другари и колеги. Някои успяха да скочат доста нависоко! …Въведоха купонна система. Изчезна електричеството. Имаше режим на тока – 2 часа го има, 2 или 4 часа го няма, това се забравя вече.
Точно в тъмното някои хора осъзнаха, че сега е моментът да купуват. Купуваха заводи, мини, разваляха ТКЗС-та. След това разпродадоха инвентара, пуснаха багерите и заравниха всичко със земята. Хората останаха без работа, без пари, без доходи. Банки пирамиди ограбиха спестяванията им. Някои вложители посегнаха на живота си. Дългогодишни служители и работници бяха уволнявани от заводите една година преди да се пенсионират с цел да не получат полагащите им се 6 заплати при пенсиониране.
Помня кога първият самолет с младежи замина за САЩ. Те просто бяха усмихнати, щастливи. Присъщо на младостта. Гледах това предаване по телевизията. Щяха ли да се върнат? Едва ли? Запомнила съм една българска майка, изпращаща единственото си дете, която, плачеща, попита: „Защо бягат децата ни? След тях тук ще останат само нашите гробове!…“
С този или със следващ самолет замина и познато самоковче. Там е и сега с жена си и децата. Упорито са работили и са стъпили здраво на земята в САЩ /не тук/, жена му има закусвалня със собствени закуски – български, а съпругът й кара голям камион. От време навреме се връща в Самоков, вижда старата си майка и се връща обратно. Докога? Сигурно, докогато тя е жива!
Сега стачкуват младите. Искат по-добър живот. Няма лошо. Но по мое мнение не е време за стачки. Трябва да се работи, чуждестранни инвеститори да създават нови предприятия, че старите ги сринахме.
Помним миналите стачки, които ни донесоха глад, мизерия и студ. Влогът, който майка ми имаше от 1200 лв. и беше внесен в БНБ по нейно настояване, растеше всеки месец, и тя се радваше, когато получаваше от банката извлечение. Е, влогът расна и порасна. Стана 120 000 лв. После нулите изчезнаха така бързо, както се бяха появили, и парите й станаха… 120 лв. Мамо, видя ли сега – нищо не можеш да си купиш!? Тя замълча… Все пак купих един тон въглища, като дадох още 120 лв. /цялата си заплата/, защото един тон въглища беше станал 240 лв.
В завода, където работех, заплатите ни бяха по 120 лв., а бяхме пред пенсия. Пенсионирахме се с мизерни пенсии от по под 100 лв. След това се появи понятието „под прага на бедността“. Този „праг“ затисна близо 2 млн. пенсионери. На хората, пенсионирали се през периода 1998-2004 г., пенсиите и досега не са преизчислявани, въпреки че са най-ниски. Нито едно правителство не направи нужното, въпреки обещанията си. Става въпрос за хора, работили по 30-40 години!…
Сега, като гледам как младите стачкуват, си мисля, че и ние сме могли да стачкуваме. Но не сме го правили, разумът е надделял. А може би и възрастта?
Искаме, искаме, а нали като искаш, трябва и да дадеш!? Искаме да живеем по европейски, а защо чупим пейки, унищожаваме новозасадени цветя и дървета? Седим в парковете на счупени пейки и негодуваме, а в същото време ядем семки и не си прибираме боклука. В Европа за това глобяват, а тук не!
Не си харесваме пътищата и магистралите, имало неравности. Защо тогава, подкарали мощни коли с знам колко си конски сили, често им изпускаме юздите със скорост далеч над разрешената.
Сега си мисля, че животът е колело. Дано колелото е в добри ръце, за да се завърти към добра посока. Нека тази малка и красива, богата с минерални води и злато страна, най-после стане рай. Време е вече България да стане като Швейцария. Хората го заслужават!

Венета Върбева