Новини, Шарен свят

Кавалът е в моята душа и сърце…

Христо Мавров с жена си

Заради този кавал се сетихме с Костадин Петров – бивш учител и председател на читалище “Христо Ботев” в Радуил, за Христо Мавров. Точно на Кръстовден той стана на 90 години. Достолепна възраст, която изобщо не му личи. Може би защото любимото му ястие, без което не може нито ден, е прясното мляко. Козе главно, но и краве. Прави си и попара. Яде всичко, не пази диети, не пие хапчета, не обича да ходи на лекар, много рядко боледува и то от грип или настинка. Не пие, защото отдавна е разбрал, че не му понася. На младини си е посръбвал с акраните, но се е отказал и даже препоръчва на младите да не пият, че “от пиенето кяр няма”. А за да върви семейната кола, трябва да се погаждат с жените си, да има мир и разбирателство вкъщи. Това е била гаранцията и за неговия семеен живот, който продължава вече 62 години…
– Бай Христо, какво си спомняш от детството?
– Бяхме пет деца – две момчета и три момичета. Аз бях най-големият. Беше сиромашия и учих само до трети клас /седми по днешному/. Мама Николина гледаше нас и ходеше по нивите. Тате Георги беше горски работник. Децата помагахме, колкото можем. Живеехме в малко къще с две стаички. Дядо не го помня, но и той си е изкарвал прехраната в гората. Баба доста поживя и на много неща ме научи…
– А как се роди любовта ти към свиренето?
– Едва бях проходил и тате ми направи прешленка – така се казва, от бъз. Показа ми как да си правя свирки. Така започнах. Носех свирките винаги с мен. Учителката много се ядосваше и ми ги чупеше. Тя счупи една, аз направя нова…Сам се учех как да свиря. На всеки празник или в неделя свирех на мегдана и там веднага ставаха големи хора. Спомням си, че веднъж баща ми донесе една прешленка от пазара в Самоков. Когато ходех с овцете или воловете, тя беше моят другар…
– Заради тази свирка ли толкова много са те търсели момите?
– Е, така си беше. Една моя севда живееше в другия край на селото и аз ходех да й свиря. Но един ден тя не дойде на уговорената среща. Много се ядосах. Чак тогава забелязах моята бъдеща жена. Макар че живееше срещу нас, досега не бях обърнал внимание. Но една комшийка – баба Ванга, тогава ми рече: “Христе, те това девойче е само за тебе!” И наистина така стана – предложих й да се оженим. Тогава тя беше само на 18 години. Попитала домашните, те се съгласиха…
– Как са наследниците сега, разбирате ли се в семейството?
– Имаме син Георги, който е много добър електротехник. Дъщерята Мария е строителен техник в София. Те ни дариха с 4 внука и 4 правнука. Това ни е и най-голямото богатство. Често ни посещават, уважават ни…
– Какво си работил, та си се запазил толкова младолик и пъргав?
– Първо станах горски работник. Николай Хайтов ми беше началник. Имам много добри спомени от тогава за него – беше оправен и се разбирахме. После станах началник на гатерния цех. Там бях 18 години. Бичехме трупи, дъски, греди… Два дни вършехме услуги на частни лица. Другите дни – в държавния сектор…
– Сега много се говори за изсичането на горите…
– Гората е голямо нещо и трябва да се пази. Като се влезе със секирата, не трябва да се сече наред, а само сухите, паднали и изгнили дървета. Всичко трябва да е под надзора на Горското. Но някога хората гледаха да си посадят нещичко, обработваха някое местенце, след време поразчистваха дърветата и така го разширяваха. Така обаче се изсичаха доста здрави дървета и гората полека започва да изчезва…
В разговора ни се намесва К. Петров:
– Бай Христо беше най-страстният музикант в читалището. Където е певческата група, там беше и той. Даже до Калоча в Унгария стигнахме с него, на международен фестивал. Успя да вдигне хората на крака със своята свирня. Активен читалищен деятел беше. Винаги се отзоваваше. Казваше и го доказваше, че кавалът е неговата душа и сърце. Веселеше и стари, и млади. Щом засвиреше някоя песен, жените веднага я подемаха и ставаше хубаво, празнично…
– Бай Христо, сега не се ли уморяваш?
– Още ходя по полето, помагам на жената в градината. Занимавах се с пчели, имах доста кошери, но сега останаха само два. Правя хубав мед и хората го търсят. Още кося с косата, изобщо върша всякаква селска работа. Чувствам се добре, но вече не свиря, подарих кавала, въздух не ми стига. Иначе ям, когато ми се прияде, спя повече и се движа, не спирам. Все още си обичам и моята булка. Казвам й го понякога и не се лъжем, защото е истина.

Димитрина Божилова

Leave a Reply