Новини, Статии, коментари

Какъв трябва да бъде ръководителят

Тодор Попов

Някога, току-що завършил университета, започнах работа в старозагорския окръжен вестник. Пратиха ме в селскостопанския отдел – там имало място. Казах на главния, че съм градско чедо и не разбирам нищо от земеделие. „Ти ще пишеш за хората”, отговори ми.
Отдавна тогавашният главен се пресели в другия, по-добрия свят, но и сега продължавам да изпълнявам поръката му.
Пиша за човек – Видьо Коев, който по онова време – 77-78-а година, ръководеше селското стопанство на Старозагорски окръг – бе шеф на всесилното управление „Земеделие” към Окръжния народен съвет.
Съдбата реши така, че на няколко пъти придружавах Видьо при проверки в окръга. А знае се какво е селското стопанство за това златно Загоре – там всичко се ражда: и жито, и домати, и пипер, и памук, и плодове какви ли не щеш. Хора, стопанства и специалисти всякакви; техника, оранжерии, напоителни системи и какво ли не, какво ли не…
Видьо не нареждаше, но шофьорът на джипката си знаеше – в което и село да отидехме, първо караше в овцефермата, в краварника или пък спираше край полето, до някой трактор. Слизаше шефът, поздравяваше, а после с един поглед сякаш преценяваше положението – качествено ли се оре, добре ли гледат овцете, как ги хранят, колко е млеконадоят, защо не е изчистено, много ли са болните…
Нямаше общи думи и закръглени фрази. Точните въпроси изискваха бързи и верни отговори. От тези отговори на обикновените овчари, кравари, трактористи и от личните впечатления Видьо бързо се ориентираше в обстановката и когато председателят на стопанството или на АПК-то бързаше да посрещне „другаря Коев”, научил за идването му, гостът бе вече до голяма степен наясно със състоянието на съответната аграрна структура.
Всъщност този „гост” се чувстваше навсякъде като домакин. Отрано опознал селския труд, преди да заеме важния началнически пост в шестия по големина град в страната дълги години бил председател на ТКЗС, после ръководел АПК. На много места по селата и градовете в окръга не само председателите, агрономите, зоотехниците, ветеринарните лекари и икономистите, но и бригадирите, и „простите” селски труженици го познаваха.
Самият той знаеше мнозина от тях по име, знаеше дори къде живеят. Те пък се обръщаха към него хем свойски, хем с уважение.
От набитата му енергична фигура лъхаше сила и увереност, едно изконно желание и стремеж да се свърши работата както трябва.
Когато го питах самият аз нещо за вестника, отговаряше без усукване и в същото време внимателно и разбираемо.
Познати споделяха, че на една среща за обмяна на опит с руски механизатори от побратимения със Стара Загора град Самара /тогава Куйбишев/ Видьо не се стърпял и взел думата: „Братушки, по тези въпроси не вие на нас, а ние на вас можем да предадем опит. Нали няма да се обидите?!…”
Живееше със семейството си в апартамент в обикновен жилищен блок в отдалечен квартал на големия град.
Веднъж бе освободил шофьора и сам караше колата. Спряха ни катаджии за превишена скорост. Друг шеф от неговия калибър, мислех си, ще изръмжи нещо на момчетата в униформа или ще почне да им обяснява как бърза за важно съвещание с министъра… Видьо не каза нищо. Само поклати глава, бръкна в джоба и плати глобата…
Беше колкото ръководител, толкова един черноработник, чийто неуморен безкористен труд като че ли не винаги се забелязваше.
…Навремето четох интервю с един футболен треньор. Питаха го, между другото, за играч от неговия отбор – как се проявява. Запомнил съм отговорът на наставника: „Той не е звезда, не блести на терена. Но когато го няма по някаква причина – контузия или друга, винаги си личи – няма връзка, няма организация, няма дух…”
Тези думи като че ли са казани точно за Видьо Коев. Той беше един състезател и организатор в тежката битка за хляба. Когато заболя от сърце и се наложи по-дълго да отсъства, хората от бранша споделяха, че уж им е по-леко, но че работата куца, не е същото…
А как умееше да се весели този човек! И сега ми е пред очите как на една другарска среща /наистина другарска, а не кьорсофра/ стана и изпя „Мила мамо, напиши ми пак за наше село…” Седналите край него, на простата дървена пейка, корави 40-50-60-годишни мъжаги, истински скали, познали какви ли не превратности в своя живот, почнаха да бършат издайнически сълзи в очите си. Сигурен съм, че не само питието бе виновно за реакцията им…
Видьо си отиде, знам го от приятели от този край, някъде около промените. Не доживял пенсия, раздал в буквалния смисъл на думата сърцето си на семейство, приятели, колеги – от града, от целия окръг, че и от други места.
И си мисля – ако беше останал жив, какво щеше да види след 89-а в обичното си село – изклани животни, буренясали ниви, самозалесили се ливади, изтърбушени ферми – без прозорци, врати и керемиди, като след бомбардировка…
Какво остава след човек? Остава споменът.
Видьо Коев беше човек, който можеше да върши работа и я вършеше без помпозни слова, делово и докрай.
Докрай!

Тодор Попов

Leave a Reply