Новини, Читателски

Кал до шия!…

Трети юли, късно следобед. Със злост върху нищо неподозиращите граждани се изливаха потоци вода, идващи сякаш от друг свят. Уви, този свят се оказа нашият! И мълниите бяха толкова страшни, че по улиците почти не се мяркаха хора.
Моя милост, приклещен до Туристическата градина, преценяваше обстановката като сложна и чакаше поройният дъжд да спре. Напразно! Изцяло измокрен, полуудавен, едва дишащ, стигнах до малката обикновено река Боклуджа, която иначе оправдава името си. Въпреки, че е с добре изидан канал, видях, че реката тече във всички посоки. Идваше като хала, която превзема всичко – контейнери с боклук, хладилни шкафове с бира и безалкохолно, дори леки коли… Хаос!
Невярващите ми очи проследиха моста, отгоре по който кални водни потоци изливаха яростно мощта си. Нямаше как да мина. Поех нагоре, към другия мост, който за мой късмет се оказа малко по-висок. Прецених ситуацията като страшна, но намерих сили да продължа. Очите ми не вярваха, като гледаха водата, която бе заляла улицата и тръгнала като на гости към моя дом, а и не само към него. Едва стигнах до двора си, преследван от стихията. Тъкмо влязох и отнякъде се зададе огромна вълна. Разярена, открила някогашното си русло, с мощно ръмжене реката течеше по улица „Подридна“. Скачаше водата от двор в двор, мушкаше се ловко през огради, влизаше през стени, превземаше всичко…
Млади хора, ужасени, се мъчеха да се спасят. Бързо се катереха по огради, гаражи и отсреща – на Ридо. А оттам също течаха като отвързани ревящи кални потоци…
Времето сякаш спря! Нямаше край… Нямаше спасение. Контейнер с боклук доплува до електрическия стълб пред къщата ми и се закотви там. Водата подкопаваше пред погледа ми стълба, на който освен електрическото табло, се намираха високо жици… Няколко коли бяха повлечени от течението по улицата, превърната в река. Възбудено от водната стихия, кучето ми Бъки стоеше на високата площадка пред къщата и лаеше неистово…
Отвсякъде вода! В тоя миг осъзнах, че съм на остров. Пред погледа ми водната сила дълбаеше ями, носеше дърва и всякакви боклуци. Образуваха се езера от вода и кал. Малката рекичка Боклуджа се бе превърнала в могъща, неукротима и сякаш непобедима хала, която носеше само разрушения и страдания на хората.
Безпомощен като другите, наблюдавах страшната картина. Не сънувах, както ми се стори за момент. Не участвах във филм. Не бях и статист дори. Всичко бе на живо, вълнуващо, плашещо и отблъскващо едновремено!…
В приземието мазето и стаята плуваха във вода. Вратата не устояваше на халата и се отваряше безпомощно. Старият шкаф на майка ми, пълен догоре с книги, бе удавен. Около мен плуваха свободно ботуши, обувки и всички онези дребни вещи, които бяха по-леки и „умееха” да плуват…
Изгубих представа за времето!
…Когато всичко свърши и водата се оттече надолу, опомнихме се двама – с жена ми. Или трима, ако се смята и кучето… Кал до шия! Влага отвсякъде. Дори ушите ни пищяха, обзети от немощ…
Не искам да мисля за това, което стана. Но знам, че може би дълго ще го сънувам. Може би до края на живота си. Някога баща ми, през петдесет и седма, е преживял същото, но на река Искър в града ни, на която после са изградили преграждаща стена. А ако я нямаше!?…

Васил Софин

1 Comment

  1. Благовест Коларов

    Благовест Коларов · Работи в “Самел-90” АД
    Браво Васко! Толкова добре написано, че въпреки големите неприятности за всички ни, го четях с удоволствие! Е, чак удоволствие е силно казано, нямаше разбира се чувство на злорадство, че някои са по малко засегнати, но така увлекателно и ярко си описал потопа, че този разказ непременно трябва да се включи в някоя от бъдещите ти творби! Успех със справяне със ситуацията!

Leave a Reply