Катерина Рудева: „Баскетболът е моят живот”

Най-новият треньор в школата на „Рилски спортист” е Катерина Рудева. Едва приключила с професионалния си път като състезател, тя се впуска в ново амплоа, не без помощта и на своята майка – любимката на младите самоковски баскетболисти Ани Рудева, която е трикратна носителка на Купата на България /1969, 1972 и 1974 г./ и двукратна бронзова медалистка в първенството /1972 и 1973 г./ с тима на „Левски”.
Години по-късно, макар и в по-различни условия и реалности, Кати успява да попълни семейната колекция, като става шампион на България с последния отбор, за който се състезава – „Хасково”, при това в последния си пълен сезон – 2016/2017. Тогава хасковлийки пренаписаха историята на местния баскетбол, като спечелиха и турнира за Купата на България. Рудева има още пет медала с „Хасково” от двете надпревари. За този отбор тя изиграва 113 мача и се превърна в част от гръбнака на тима, който неизменно участва в разпределението на медалите у нас от 2013 до 2017 г.
Преди това Кати има три мача за „Нефтохимик” и 49 за „НСА Делта”. Рудева, която е родена на 22 май 1986 г. в София, има и над 70 мача с екипа на „Рилски спортист” в рамките на двата си периода в клуба.
Какво е чувството да си от другата страна на „барикадата” и наистина ли Катерина Рудева е посветила живота си на играта с оранжевата топка – ще разберете в следващите редове.

– Кати, нека да започнем малко по-отдалеч – от първите ти спомени, може би от началото на 90-те години. Предопределена ли бе съдбата ти да станеш баскетболистка?
– Първите спомени от детството ми са от спортната зала. Топката беше непрекъснато в мен и за мен. Момичета, момчета тичаха напред-назад, скачаха, бореха се кой да бъде по-добър, кой да притежава топката, кой да победи… Това помня още от тригодишна и това ме завладя и ме държи до ден днешен. Това бе моята среда, в която израснах. Не е тайна, че живях и живея с майка ми, която е треньор по баскетбол. В този смисъл съдбата ми наистина бе предопределена.
– Впоследствие премина през школата на „Балкан“ и още четири женски тима. Кои са най-емоционалните ти моменти в играта?
– В Ботевград живях и израснах с баскетболната игра. Когато пораснах, се преместихме в Самоков. Завърших образованието си тук и израснах като баскетболистка благодарение на условията, които имахме за развитие, на добрите треньори и най-вече на онова прекрасно отношение от ръководство на БК „Рилски спортист“ в лицето на г-н Петър Георгиев, Борислав Чилингиров и всички останали, които се вълнуват от успехите на клуба. Преминах през няколко женски формации, но най-дълго се задържах в Хасково.
– В последния си пълен сезон стигна до златен дубъл с „Хасково”, а и в предходните години имаш отличия със същия отбор. Доволна ли си от кариерата си, има ли за какво да съжаляваш?
– Да играя баскетбол, да се състезавам, да искам да побеждавам е част от мен. Когато играя, играя с цялото си сърце и душа. Не мога да се спра. Когато ме пускат, искам да победим и смятам, че съм допринесла за победите в много от мачовете. Наградата ми за това са многобройните отличия и златният дубъл с „Хасково”. Завърших кариерата си по блестящ начин и не съжалявам за нищо.
– Кога усети, че е време да кажеш „Край“ на играта като състезателка?
– Разбира се, раздялата със спорта е много тежко нещо, но за всичко има край. Завършила съм НСА „Васил Левски“ – треньорски профил, втора специалност педагогически профил. Завърших и магистратура.
– Колко по-различно е да си от другата страна на игрището и намираш ли общ език с децата?
– Сега съм треньор по баскетбол на най-малките деца в школата ни – 1 клас момчета и 2 клас момичета. Емоцията, радостта и отговорността са още по-големи и по-силни. Уникална професия! Отново ми дава всичко, от което имам нужда – контакт с децата, удовлетворение от работата ми с тях и надеждата, че ще израснат в баскетболната игра. Радостта ми идва от това, че намирам общ език с тях, успявам да привлека вниманието им, да ги запаля по играта. Непрекъснато мисля за тях. Надявам се, че приличам на майка ми, която до ден днешен живее с обичта и проблемите на своите баскетболисти. Надявам се, че ще ме обичат така, както всички обичат нея и досега.
– По всичко изглежда, че баскетболът е твоят живот…
– Баскетболът наистина е моят живот – и като състезателка, и сега като треньор. За мен това е най-важно. Тази игра ми даде всичко, от което се нуждаех и се нуждая. Надявам се, че децата, които тренират при мен, ще изживеят същото, което изживявам аз.

Интервюто взе: Делян Василев

Уважаеми читатели, очаквайте от следващия брой съвместната рубрика на в. „Приятел” и БК „Рилски спортист” под надслов „Аз обичам баскетбола”. В нея ще ви представяме млади спортисти от клуба, които ще споделят своите размисли за любимия си спорт.