Култура, Новини, Статии, коментари

Киното

Нещата от живота

Възникнало спонтанно като забавление, киното непрекъснато ни удивява с непрекъснат поток от емоции. Показва на всички ни информация за света, формира чувства за добро и зло. Създава неповторима илюзия, която изпъстря екрана с красота от звуци и картини.
Днес, за съжаление, в по-малките провинциални градове и села няма кино. Сградите, приватизирани, се използват за други цели. Някои от тях дори са изоставени и се саморазрушават. Безмилостно, времето, в което живеем, помогна за това.
След като видеото излезе на мода, почти всеки започна да гледа филми в къщи. Хем по-удобно, хем спестяващо пари и време. Разменяха се закупени, преведени на един глас, филми на касети. Битпазарите бяха люлка на многобройните внесените у нас нелегално ленти.
После лека-полека, като всяка мода, еуфорията спадна. Кабелната телевизия с многобройните си програми довърши започнатата революция срещу киното. Единствено големите градове успяха да запазят магията. Магията да се ходи колективно на кино, както преди. Заедно с много непознати хора до нас да чувстваме и да изживяваме истински емоции в големия затъмнен салон.
Провинцията, в която с нетърпение се чакаше да пристигне нов филм, за да се гледа от всички обичащи киното, опустя. Преди хората общуваха навън. Излизаха вечер след работа на разходка. Т. нар. тогава „движение”. Пиехме по кафе с приятели или приятелка. После всички заедно, събрани пред киното, дискутирахме видения на афиша филм, спорейки дали ще се окаже интересен. Понякога киносалонът се оказваше препълнен. Потопени, удавени в магията на необикновеното, се понасяхме в друг свят за час и половина, зяпайки невероятните пейзажи, които жертвоготовно киното ни поднасяше на тепсия. Почитатели на индийското кино тръпнеха пред екрана, показвайки лични емоции. Едни плачеха, други се смееха. С успех киното успяваше да изкара на светло чувства. Успеехме ли да се вживеем в драмата на героя, да вникнем в съдбата му, да помечтаем, значи сме докоснали онова недостижимо нещо, което ни прави човеци. Култура, начин, поведение – всичко това ни осигуряваше то, киното!
Имаше младежи, които по време на любовен филм подсвиркваха, недоволни от поредната изрязана сцена. Но така с успех развиваха въображението си, мечтаейки за невидените кадри…
Един вид нашенецът се ограмотяваше. Пълнеше душата си с различни чувства – букет от емоции, достъпни тогава за всички, които обичаха истински киното. Влюбени двойки, седнали на последните редове в затъмнения салон, разменяха нетърпеливо целувки. Хванали гордо момичетата си за ръка, младежи се разхождаха пред киното след прожекция. Споделяха преживяното пред екрана, спореха, вживяваха се!
А днес какво? Всеки сам у дома гледа телевизия. Съпругата – любовни сериали. Съпругът – спорта и новините. Децата – в плен на интернет. Нима е интересно? Изчезна истинската романтика, мечтата да общуваме помежду си полека-лека се стопява.
В големите градове, където все още съществува, киното често е недостъпно за обикновения безпаричен нашенец. Колко от нас ще си позволят лукса да платят билет за пътуване до София и билет за филм. Много малко!
Вярно е и друго. Родните читалища предлагат от време на време глътка въздух, позволявайки ни да се докоснем до другата магия – театъра. Дори понякога на посещение идва и цирк.
Но кино няма! Няма и „движение”!
Къде да ходят младежите? По кръчми…
И започваме да се хвалим като нация колко много ни бива в пушенето, в пиенето…
А чувствата? Те са притъпени. Мнозинството, стегнато от теглото, търси начин да оцелява. Как да мислим днес за забавления!?
А киното се бореше успешно със самотата. Помагаше, събираше хората. Показваше красивото. Предизвикваше размисли, дискусии. Вечер, лягайки си след посещение в киносалона, припомняйки си видените кадри, отново изживявахме мъката или се радвахме на щастието на любимите ни герои от екрана.
Вярно, киното е голяма илюзия, но поднесена с вкус. Взирам се в старите филми от 20 век. Сравнявам ги с новите. Чувствам как истински, с неподправен талант, отдавна напуснали живота артисти оживяват пред мен, показвайки завидно умение, което, бих казал, днес липсва на повечето техни млади колеги. Това е така, защото вече с помощта на компютрите и специалните ефекти все по-малко работа остава за тях, за актьорите.
Вярвам и зная, че на всички нас киното ни липсва. Истинското кино, което ни вълнуваше и запознаваше. Умело ни даваше сила да бъдем не само хора, но и истински, любещи живота, човеци!

Васил Софин

Leave a Reply