Новини, Статии, коментари

Кое е по-важно – партията или родината?

Предизвикано

Миналата седмица, малко преди да отида на волейболния двубой от Шампионската лига между „Марек” и полския „Ястрежебски Венгел” в „Арена Самоков”, чух случайно по новините депутат от БСП да заявява гордо: „Докато това правителство е на власт, ние винаги ще сме против!”
Не успях да видя от устата на кой народен представител излезе тази умопомрачителна мисъл. Всъщност няма и значение, защото, без да искам да унифицирам населяващите през деня сградата на Народното събрание, мисля, че голяма част от тях не заслужават мястото си. И с нищо положително не допринасят обикновеният българин да научи имената им. Единствено можем да усетим партийната принадлежност след публични изказвания на депутатите. Нищо друго.
Та, да се върнем на въпросния „червен” субект. Ако случайно го срещна, бих го попитал – защо, бе, аланкоолу, защо да не подкрепиш правителството, ако то има находчиви идеи, които най-накрая да изкарат от България омразната думичка „преход”? Не казвам, че съм ги видял, но, ако ги има, защо да бъдем против? Или цената наистина оправдава средствата – добирането до властта е явно мантра за докосналите се веднъж до нея!
Жалкото е, че това не е единичен случай, а се доказва при всяко правителство – становището за безпрекословно противопоставяне го споделяха и депутати от ГЕРБ във времето, в което бяха опозиционна партия.
За съжаление, стигам до извода, че много от депутатите ни не са личности! Някои от тях дори се родеят с онези безхарактерни и безволеви безродници, за които словосъчетанието „партия – майка” е много по-прочувствено и по-важно от „Родина – България”.
След Съединението на Княжество България с Източна Румелия национален девиз на отечеството ни става „Съединението прави силата”. Изпитаното и окървавено с патриотични сълзи послание е намерило достойно мястото си над входа на сградата на българския парламент. Парадоксът е, че посланието, поставено като флагман на българските интереси в центъра на столицата София, явно е обречено на… забрава.
…Та, в началото споменах, че бях тръгнал за международна спортна среща. „Марек” загуби с 2:3 гейма от далеч по-опитния си съперник. С играта си обаче волейболистите ни оставиха впечатлението, че моралните победители са именно те – момчетата от Дупница! Те си помагаха, играха с любов към волейбола и към спорта въобще и с уважение към публиката в залата. Без страх!
И това даде нужния резултат – сърцатата игра вдъхнови публиката и много самоковци, не само дупничани, скандираха мощно псевдонима на Станке Димитров! Изпитах истинска гордост като българин, а сълзите в очите напираха да излязат от очните ми ябълки. В такива моменти се пораждат мечтите, в подобни мигове се раждат личности и характери!
Затова смятам за редно да спомена имената на волейболистите /повечето от тях – момчета на по двайсетина години/, които участваха в срещата – Ангел Велков, Борислав Апостолов, Гьорги Гьоргиев /от Македония/, Мартин Божилов, Михаел Манджуков, Станислав Величков, Павел Душков, Венелин Кадънков, Владимир Лобутов, Мартин Иванов, Михаил Цветанов. Треньор – Найден Найденов.
А онзи депутат кой беше?…

Делян Василев

Leave a Reply