Живот, Новини, Читателски

Колячето

„Сашко, на теб всички идиоти са ти приятели”, казваше преди 50-60 години майка ми и макар малко остричко да изразяваше своето откровено мнение, сигурно е имала основания за това. Тя притежаваше чувство за хумор.
Врагове нямах никакви, всички ми бяха приятели и с всички и с всеки намирах общ език в онези времена и нрави.
Един от тези приятели от това време бе Колячето.
Махалата бе пропищяла от него. Пакостите, които произвеждаше непрекъснато, бяха забележителни. Шест години по-малък от мен, нямаше страх от никого и беше направо „луд за връзване”. Току се наведе, вдигне камъни от земята /улиците все още не бяха асфалтирани/ и започне да мята от няколко метра по този, който го е ядосал. Що бой е изял от по-големите, само той си знае.
Колячето беше племенник на забележителния тогава музикант и певец на шлагери Георги Кордов. Живееше в София и идваше само за три месеца през лятото за ваканциите при баба си Анка и братовчедите.
Аз му уйдисвах на щуротиите, закрилях го и го защитавах пред по-големите, доколкото мога, да не го млатят толкова често.
Още от ранна утрин, наспал се отлично, Колячето изскачаше с викове, буен и невъздържан, на улицата. Разбуждаше всички, които все още спят, с нещо като фалцет: „Всеки педерасс носи „Адидасс”!…”
Някои от домашните задължително го набиваше за „Добро утро”, Колячето изскачаше с рев навън, за да хвърли камък по котка, куче или някой от враговете си, от които също така постоянно ядеше бой.
Накрая се появявам и аз на улицата и Колячето ми казва: „Бате Сашко, айде да одиме по Ридо!”
Речено – сторено. Преминаваме с него по моста на река Боклуджа, наближаваме уличката, където живееше Богдан, и Колячето се спира внезапно:
„На тази улица имат да ме бият!”
Тръгваме двама надолу по течението на Боклуджа. Пак свиваме надясно по друга улица, а Колячето отново:
„И тука имат да ме бият!”
Помнеше безпогрешно човекът къде и какви пакости е направил и макар да беше дете, свикнало с боя, правеше всичко да се предпази.
Накрая откриваме улица, някъде след Килимарския цех, и на един дъх изкачваме този прочут Рид – гордост на самоковци.
Някой път главата на Колячето беше бинтована, друг път липсваше кожата на коленете или пък той гледаше малко страшно зад голяма синявица на окото. Колячето, според мен, бе прекрасно момче, макар и малко проблемно дори за дивите нрави от махалата, където раздаване и получаване на шутове и пестници бяха детското ежедневие…
Една случка, при която можеше да стане голямо нещастие, е запечатана в моята памет завинаги. Било е през ранното лято на 1966 или 1967 година. Бях вече бая израснал дангалак от 192 см, слаб и жилав, а Колячето по това време да е бил десетинагодишен.
Отиваме с него на Плажо, а оттам – право на Искъро, на сто-двеста метра по-долу от сливането му с река Бистрица. И двамата носим акъл в излишък, защото решаваме да пресечем реката по един от праговете напреки, под който се е оформил пенлив бент. Най-малко два метра дълбок, където се вихрят водовъртежи.
Водата е ледена и стига до коленете ми, а на Колячето някъде до чатала. Големите каменни плочи на речния праг са хлъзгави, но се чувствам стабилно и стигам до средата на Искъро. Нося платненките и на двама ни в ръце. В този момент чувам вик на два-три метра зад мен, където върви Колячето и през рамото виждам как водите го отмиват, смъкват от прага и той изчезва на метър по-долу, в пенливия вир. Без да губя секунда време, скачам с дрехите на гърба си в неговата посока и го улавям веднага сред бялата пяна, където нищо не се вижда, ако човек отвори очите си под водата. Уши и ноздри се пълнят с ледените води на Искъро, напрегнат съм като струна.
Измъквам го с няколко крачки на отвъдния бряг от камъни и чакъл. Лицето му е червено, два сопола текат от ноздрите… Колячето поема дъх инстинктивно и кресва в лицето ми: „Чорапите!…” Слава Богу, не се е нагълтал с вода…
Завъртам тялото си в посока на течението на реката. Правя няколко крачки, но къде да открия чорапите, които най-вероятно са вече при моста за „Самоковска комуна”. А 15 минути по-късно – при Драгушиново. Не само чорапите, но и платненките.
Събличаме се по гащи, сушим се на силното слънце час-два и ни лук яли – ни лук мирисали, по някое време се прибираме вкъщи. Инструктирам подробно моя малък приятел да казва, че вълна от реката е отвлякла чорапите и платненките ни, но тази благородна лъжа не хваща дикиш пред баба му Анка. С малко кютек и някоя блага дума тя изтръгва от него пълни признания.
Три часа по-късно комшийката баба Анка пристигна у нас. Носи една все още вряла баница в голяма тава и ми казва благо: „Сашко, това да си апнете вкъщи за здраве на нашийо убостник!”

х х х

„Убостникът” порасна, догледа майка си – снахата на Георги Кордов, до дълбока старост, и в днешните времена Николай Кордов е може би най-известният букинист в София. Който мечтае да притежава някоя рядка книга, можеше да го открие до скоро на сергиите на площад „Славейков”.
В днешно време – пред Националната библиотека след 14 часа. Ако му предаде поздрави от бате му Сашко – със сигурност ще получи отстъпка в цената.

Александър Кондоферски

Leave a Reply