История, Култура, Новини

Константин Боев: „Баща ми винаги е работил за България!“

Петър Боев

Свързва ни Росица Тренкова – оперна певица, общественик и не на последно място негова роднина. След кратък телефонен разговор се озовавам в дома на семейство Боеви в столичния квартал „Коньовица”. Константин, въпреки преживените неволи и трудното битие, е с борбен дух и запазена памет. В интерес на истината това интервю е плод на няколко наши срещи. Пред очите ми оживяват снимки от старите албуми: един, в който е събран целият живот на Петър Боев, и два за двамата му сина – от рождението през най-важните моменти в живота до зрелостта. Запознавам се и със сина на Константин – Петър (роден през 1977 г.), който е кръстен на дядо си.


Разкажете за своето семейство и род…
– Роден съм на 16 май 1944 г. в Самоков.  Майка ми е била домакиня, гледала си е децата, имали сме още едно дете – момиче, но то е умряло (през 1947 г. –  бел. С. Т.). Казват ми Коко, но не от Константин, а защото имахме кокошки в двора на къщата  и аз по тях: „Ко, ко, ко…” Аз и брат ми Христо – Ичо, така наречен… Той почина преди две години. Роден е през 1950 г., шест години ни е разликата.
– Защо в Самоков, заради бомбите?
– София е била бомбардирана тогава от англо-американците. Баща ми казва на майка ми: „Отивай в Самоков да раждаш на спокойствие”. Бабите са домакини. На майка ми бащата е бил началник-влак. Дядо ми Константин, по бащина линия, на когото съм кръстен, е бил офицер. Дядо ми е починал на 1 май 1945 г., аз съм бил на една година. Родът му е от Баня, Разложко. На баба ми Райна баща й е бил поп. Къщата в Самоков ни я взеха, понеже такъв беше законът: не може да имаш две къщи. Продадохме я на безценица на един роднина, за хиляда лева.
Баща ми две години е бил в затвора: затворник, бачкач! Защо? Защото е бил шеф на „Печат и пропаганда” (Дирекция на пропагандата, създадена през 1941 г. по немски образец – бел. С. Т.) – БТА все едно. Баща ми е голяма работа, беше. Те като отиваха и като се връщаха от работа, той все гласеше покрай нас да минат и влезеше – за десетина минути, да си направи лафа и – айде в затвора.
– Да се видите? Те са работили тежка работа?
– Тежка работа, да. След това какво ли не е работил баща ми. Като излиза от затвора става касиер, да го кажем – в Народния театър „Иван Вазов”.
– Билети е продавал?
– Абе не баш билети, има си такива, които отговарят. Касиер не значи да късаш билети само. След това какво ли не работи – по малко тука, по малко там, като се хвана вече официално с фотографията. Той си е обичал фотографията, но не професионално. После става шеф на петнадесет души, най-големите художник-фотографи на България. Аз им знам имената още на някои от тях. Той им стана главен редактор. Симпатяга беше. Там бачкаше – на „Графа”, където трамваят завива да спре, сега нали направиха паметник на Гарибалди. Там има  двама (фигури – бел. С. Т.) , дето е така подпират (показва) сградата (до 1989 г. там се помещава Държавният фотоархив – бел. С. Т.).
– Да, подпират сградата отпред…
– А отсреща – сега не знам какво е, не съм гледал – беше „Козница”, най-хубавата закусвалня в София.
– Къде сте живели тогава?
– Тука. Тука отпред, дето са магазините, там ни беше къщата. Сто квадрата: преден двор, заден двор. Леля ми, баба ми, една леля имах – Надка, и тя. Трите жени живееха, а ние – отпред. Аз с брат ми и майка, и баща ми.
– Това е къщата на майка Ви?
– Това е на майка ми, а на баща ми е в Лозенец. Те са се много обичали с майка ми. В Лозенец къщата е била много хубава, на два етажа, сто и три квадрата… Там му е архивът, но през войната е улучен от бомба, каквото е оцеляло, сега е там. Обаче баба ми и дядо ми му поставят условие: „Или ще живееш тука без Коньовичарката /така й викаха на майка ми/…
– Майка му и баща му не дават?
Да. „…Или троши си глава!” Той изобщо, без да се замисля, си хваща парцалите и идва тука да живее.
– Любов?
Да. Той беше голяма работа. Къщата беше една срутена… Живеехме:  отпред три жени, отзад – ние четиримата. Отвори си прозореца на неговата стая – там, до кревата, дето спеше, хубаво пееше. Той е бил малко в хор „Гусла”, заедно с Борис Христов, най-големият български бас. Почва: канцонети – италиански, песни български, руски… Пееше, отворил прозореца. Някои комшии ме майтапеха: „Какво става, бе? Баща ти отдавна не е пял!” Викам: „Пее, пее…” Баща ми много работеше, сутрин отиваше в шест на работа, ония идват към седем, а той вече е написал на един лист: „Ти ще отидеш на летището, ти ще отидеш на гарата, ти ще отидеш в Народния театър…” На всеки му е написал задачата за деня. Умен човек, работлив човек. Взимаше, та правеше табло там, на „Графа” – ония, дето подпират… Имаше витрина табло. За празници, за делници, делегации дошли, отишли си… След това дойде, тука го емнат местните комунисти: „Боев, аман-заман, знаеш, идва празник, сега какво ще правим?” Той: „Аз ще оправя”. И взима снимки, гласи, реди, пише, той много хубаво пишеше и рисуваше. Направи табло за 9 септември, 1 май, 3 март и го сложат на лично место в махалата.
– С кои по-известни хора се е познавал – писатели, художници…
– Виж сега, той имаше много интелектуалци близки, познати, ходеха си на гости. Георги Караславов примерно. Писателят. Беше „гъст” с него, семейно. Аз няма да забрава, един път ме покани и мене: „Ела, ела, на Караславов отивам на гости”. Отивам и жена му като донесе една кутия –  eй такава: вътре какво ли няма и кое от кое по-голямо, ама не бонбони. „Вземи, вземи, вземи още едно, айде!…” Аз, какво ще правя, да не обидя жената, взимам. Имаше много други журналисти, негови хора, събираха се. Отделно в кръчма се събираха, по клубове – клуб на фотожурналиста, клуб на писателя; клуб на тоя, на оня… Активен живот! Чичо ми Кольо (Никола) беше офицер, но го уволниха. Нали всеки, който е бил нещо по-изявен преди 9 септември, трябва да бъде наказан. Малък чин е бил, няколко звезди да е имал, но все пак носеше фуражка. Изселиха го в Горна Оряховица и там стоя бая време. После, за да е по-близо до София, отиде в Мездра. Мездра е на няма и два часа път от София. Той се и разведе, жена му беше една фръцла…

Константин Боев

Какво образование имате?
– Висше икономическо, в София съм го завършил –  във ВИИ „Карл Маркс”. Средното – също в София – 18-а гимназия /Трета мъжка/.
Каква професия сте практикували?
– Бил съм инспектор 15 години. Три години в Комсомола – ЦК на ДКМС, като завърших висшето образование. Аз колех, аз бесех… Като чуеха за мене, трепереха… Не съм бил цербер, просто такава ми беше работата – да наказвам.
– Защо точно икономическо образование? Това Ви е харесвало?
– Може ли на 18 години да разсъждаваш кое ти харесва, кое е бъдещето ти, кое е миналото ти?!… Икономическо образование – става за всичко.
– Трудно ли беше?
–  Е, не беше лесно. Имаше изпити… Истмат – исторически материализъм, история на БКП – това бяха между другото. Имаше предмети яки, мене не ме биваше по счетоводство.
– Математика?
Абе не е баш математика, ама не ме биваше. Знам малко немски, защото баща ми знаеше, помагаше ми с домашните и си говорехме малко.
– Членували ли сте в БКП или други организации?
– Не! Никъде. Викам: „Догодина”, това-онова. Чудех се как да се измъкна, за да не ме поканят: като те поканят, щеш-не щеш – ще станеш. Майка ми беше направо набожна, а баща ми беше реалист. Преди 1989 г. обаче не даваха да се ходи на църква. Спираха ни по улицата, разпитваха ни. Майка ми умря на 89 години, а баща ми на 92 години. Той винаги е работил за България. Дори и сега, като се чувам с някои, те това казват: искал е нещо за България да направи. Един от тези хора е Константин Кафтанджиев, дългогодишен председател на Фотоклуба и приятел на баща ми…


Разделяме се, но в главата ми остават споделените идеи: за представяне на изложба, посветена на Петър Боев, в Самоков и София; виждам и двата тома „Фотографското изкуство в България”, съответно и двата с посвещения. Коко разказва: „Подари ми ги, това ми остана за спомен от баща ми.” Получавам и автограф върху моя екземпляр от книгата. На едната просто пише: „На Коко от баща му”, като личи и прекрасен почерк. Другата е украсена с прекрасно послание, което сякаш идва като естествен завършек на нашия разговор:
Човешкото око изгря, показалецът натисна,
фотозатворът щракна зад хладното око на обектива,
светлината плисна с експлозивна сила върху филма.
Мигът отлитна,
но запечетаният образ на събитието остана
в химическата памет, очаквайки своето
възкресение върху двуизмерното пространство – напомняйки
за събитието – прозрачно доказателство, че в нашия
обемен свят нещо се е случило, че някой някога си е съществувал!
Май, 1987 г., Петър Боев”

Интервюто взе: Силвио Томов
23 февруари 2020 г., София

Христо Боев

Leave a Reply