Конче

Нещата от живота

Червено конче, завързано в крайпътната ливада, отпасваше от сочната трева. Добичето нищо не го вълнуваше, пред очите му беше само безкрая на равното поле. Дори беше забравило за стопанина си, който се мъчеше да продаде някое и друго чувалче с картофи от боядисаната в жълто каручка, изпрегната покрай пътя, до известна в околията чешма. А тя, чешмата, не се знаеше от кога е там. Хора спираха с колите си и пиеха по някоя и друга глътка от нея, плисваха си по уморените лица от студената вода и продължаваха пътя към безкрая, откъдето слънцето идваше в eдната посока и залязваше в другата.
Никой не попитваше Недялко Конакчийски за картофите в каручката – нито колко ги дава, нито какъв сорт са, та камо ли как ги е произвел и колко труд му струват. Питаха го само водата добра ли е за пиене, а той им отговаряше насмешливо, че я бива, само дето после, като пие човек от нея, стомахът му става много музикален. Хората, кои разбрали тънкия му намек, кои не, си плисваха вода от чешмата по изпотените лица, а много жадните се обезстрашаваха и да пийнат даже от нея.
Землякът ни стоеше отчаяно до жълто боядисаното дървено превозно средство и си правеше сметката, че трябва да плати за две здравни осигуровки, които се бяха натрупали в последно време. А Недялко беше строител в голяма фирма до скоро. Фирмата му плащаше всичко, заплатичката му беше добричка. Пък и нали все обещаваха добър живот по медиите, бившият строител не спести нищо за черни дни.
Но, уви, позната история, човека го съкратиха и той трябваше сега отнякъде да изкара двадесетина лева за прословутите здравни осигуровки. Нищо пари. Ама една седмица да изкара, да преживее, стигаха. Ако беше от града, щеше да се поразрови в боклукчийските кофи и да намери я картон, я някое и друго шише или друго нещо, да го предаде на отпадъци и с така припечелените пари да си плати проклетата осигуровка.
Ей, знаеше си човекът, че сега, ако беше здрав, то утре всичко можеше да дойде в тоя объркан свят. Нямаше да го приберат в болницата. За много негови колеги беше чул, че закъсваха и не му се искаше и той да изпадне в такава ситуация. Четиридесетгодишният Недялко нямаше представа какво му готви животецът и затова бе решил на всяка цена поне за здравната каса да намери парите. А какво ще вечеря и дали ще има пари за коняк-менте или цигара без бандерол, в момента не го интересуваше. Поглеждаше от време на време към червеното конче в ливадата и изобщо не забелязваше живописната картина. Безработният човек все чакаше и чакаше отнякъде да се появи купувач, да вземе поне три–четири чувалчета и да реши проблема му.
А стоеше и като на тръни. Прословути инспектори от някаква държавна агенция минаваха и гонеха безпощадно търговците като него. Нямали право да продават там. Жесток закон. Искаха такси за регистрации, разрешителни, позволителни откъде ли не и от кого ли не, а на нередовните търговци налагаха и тлъсти глоби. И пари, пари, направо си искаха пари. А за какво? По телевизията говореха ли, говореха как било в Европа, какви били тамошните закони и как ги спазвали. А бе, уредена Европа. Да се срамува от такива членове като нас…
И в тоя момент две лъскави черни, явно нови коли, спряха до сами него. Нещо трепна в сърцето на нашия човек. Надеждата му върна чувството за хумор и оптимизъм, настроението за майтап и любовта към живота.
– Добър ден, господа! – поздрави учтиво той четиримата мъже с официални костюми, които извадиха лъскави кутии с бира и не помирисаха дори водата от чешмата. Ожаднели от пътуването, господата залочиха бирата и на първо време не обърнаха внимание на картофопродавеца. Преди да изхвърлят кутиите в канавката, го забелязаха и почти шеговито го похвалиха.
– Много хубав картоф имаш, шефе. На връщане ще си купим от тебе. Ние сме от районната здравна каса в… На Боровец имаме конференция два дена, другия месец сме на Пампорово, а лятото ще ходим на симпозиум в… /ставаше дума за друга държава/. Като се върнем, ще си вземем от картофките ти. Ти да си виждал и други коли като нашите да минават от тука? – изпълнени с оптимизъм в светлото бъдеще, господата като че ли нарочно искаха да подразнят човека от селото.
Явно чиновниците имаха тежка програма, много извънредна и тежка работа за месеци напред – да харчат чужди пари – на касата.
Безработният Недялко искаше да завърже разговор, но завистта към успелите се прояви и той се осмели да ги попита:
– Защо ме не вземете във вашата служба? Гледам, добре си живеете. Разбирам, че сте от здравната каса. И аз мога да пия бира и не само бира, играя и кючек като вас. Е, само че не по хотелските ресторанти, а у дома, по радиото…
От отсрещната страна веднага му се озъбиха чиновниците:
– Ти много знаеш! Ние пък няма да си купим картофи от тебе нито на отиване, нито на връщане, щом си толкова устат…
Разговорът беше към края и Недялко репликира:
– Аз пък няма да си платя здравната вноска нито утре, нито в други ден. Ще почакате за моите пари, които ги нямам!
Това беше решителният отговор. И веднага, след като лъскавите черни лимузини полетяха към курорта, Недялко впрегна каручката с червеното конче, останало наследство от баща му. Качи се отгоре, изрева една от ония хубавите народни „любезности” по адрес на скорошните си събеседници и запраши към огряното от залез слънце негово селце.

Пламен Пиргов