Кузман Шапкарев – фолклорист, публицист, родолюбец, живял и работил в Самоков

„Полезен народу си“. Така известният учен и общественик проф. Иван Шишманов определя най-характерното в личността и делото на Кузман Шапкарев – големия възрожденец, етнограф, публицист и общественик, просветен деец и будител на българщината, защитавал истината за българите в Македония, борец за отхвърляне на духовното иго на гръцката Патриаршия и придобиване на независима българска църква, един от първите членове на Българското книжовно дружество, днес БАН.
На 1 февруари т. г. се навършиха 180 години от неговото раждане, а на 18 март – 105 години от смъртта му.
Кузман Шапкарев произхожда от един от най-известните стари български родове, наред с тези на Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, братя Миладинови, Григор Пърличев.
Най-ранните сведения за рода си самият той отбелязва в своите две автобиографии. В тях сочи, че родът Шапкареви започва с неговия прадядо Михаил – „родом българин от с. Лесковец, един час восточно от Охрид“. Прадядото е бил човек със самочувствие и материални възможности. Дълги години бил търговец в Цариград и имал голямо влияние сред тамошните християнски среди. Семейното предание е запазило много интересен случай, който говори за решителния характер на прабабата на Кузман. Тя дълго време чакала съпруга си от „печалба“, но той се бавел. Тогава тя натоварила малките си деца в кошове на един кон и се добрала до Цариград. Този своеобразен подвиг й спечелил прозвището „Стамболката“.
В двете автобиографии има известни противоречия за съдбата на Михаил и неговите деца. В по-ранната се сочи, че Михаил е починал в Цариград, а впоследствие е отбелязано, че той и някои от неговите синове са обесени за участие в гръцко въстание на о. Хиос. В първата автобиография К. Шапкарев не е посочил децата на Михаил. В другата съобщава състава на семейството му и отбелязва, че най-малкият син Паскал и сестра му Мария след гибелта на другите се връщат в Охрид.

Вижда се, че в Цариград предците на Кузман са проявили борчески дух, включвайки се в освободителното движение на гръцкия народ. Този дух е продължен и извисен от потомците на рода. Паскал създал голямо семейство – седем сина и две дъщери. Всички те също създали големи семейства. Поради авторитета на бащата охридчани започнали да ги наричат Паскалиевци. Така постепенно фамилното име Шапкареви било изоставено и потомците на Паскал започнали да се именуват Паскалеви. Предишното име на рода било възстановено през 1856 г. от Кузман и брат му Петър.
Много от добродетелите на стария български род Шапкареви били въплътени и продължени в образа на Атанас, наричан Тасе – най-малкият син на Паскал и баща на Кузман Шапкарев. Тасе е бил награмотен, но много инициативен и работлив. Отличавал се е с буден дух и силно развито чувство за хумор. Той разказвал на сина си Кузман предания за миналото на Охрид, за св. Климент, много приказки, гатанки, пословици, песни. Разказаното станало извор на фолклорен материал, както Кузман отбелязва в т. І на „Сборник от български народни умотворения“.
Тасе е роден през 1792 г. Първата му жена и четирите му деца умират. През 1833 г. се жени за Мария Стрезова, която му ражда девет деца. Съдбата обаче е безмилостна. Оцеляват само три – Кузман, Петър и Катерина.
Петър е участвал в борбите за въвеждане на българския език в училищата и църквите. През по-голяма част от живота си е бил учител, а по-късно – училищен инспектор в Самоков. Имал е четири дъщери и син – Стилиян, който през 1922 г. емигрира във Франция и дълги години работи като художник-декоратор в прочутата Гранд опера в Париж.
Сестрата Катерина, по мъж Групчева, също е имала много деца. Някои са дошли в България, други са останали в Охрид и Скопие.

Кузман е роден на 1 февруари 1834 г. в Охрид, по собствените му думи: „от родители сиромаси, родом българи, православни християни“. При тогавашните условия не успява да получи добро образование. Културата, която проявява по-късно в книжовната си дейност, дължи преди всичко на самообразованието си. Учи в гръцко първоначално училище, в което черковните предмети заемат твърде голямо място, а след това /в 1850 г./ – при вуйчо си Янаки Стрезов. Той изиграва значителна роля за ориентирането на Кузман както към събиране на български народни песни, така и към учителската дейност.
Кузман учителства 30 години в Охрид, Струга, Прилеп, Кукуш, Битоля, Солун. В обширната си автобиография „Материали за история на възраждането на българщината в Македония от 1854 г. до 1884 г.“ възрожденецът подробно описва учителската си дейност. Най-същественият момент в нея е, че навсякъде той въвежда българския език и писмо.

180 години от рождението на Кузман Шапкарев

В 1855 г. Кузман за пръв път се запознава със славянската писменост и научава кириловото писмо. Както сам споменава, тогава у него “пламва най-първата искрица на любовта към майчиния език“. Той пише: „Първо що аз въведох в училището да се учат майчиния език българский, кой от един век почти навред беше изчезнал“. Като учител в Струга през 1856-1859 г. Кузман се сближава с Димитър Миладинов и става негов последовател, като въвежда българския език както в училищата, така и в църквата. Така той дейно участва в борбата срещу гръцкото духовенство, а по-късно и срещу католическата пропаганда.
Кузман Шапкарев през 1863 г. се жени за дъщерята на Димитър Миладинов Елисавета и има от нея три деца. Но майката и децата умират от тежка болест. Кузман загубва и втората си жена – Царевна, починала при раждане заедно с рожбата си. Третият му брак е с Наумка, но и тя умира, като оставя три невръстни деца – Климент, Евтим и Анастасия (Ташула).
По-голямата част от живота си възрожденецът прекарва с четвъртата си жена – Екатерина Христова от Призрен. Тя поема грижата за цялото семейство и го увеличава с още един член – най-малкия син на Кузман – Иван, роден през 1891 г. в Орхание (днес Ботевград), където бащата по това време е мирови съдия.
През 1868 г. като учител в Кукуш Шапкарев разширява учебната програма, като започва да преподава българска граматика и българска история. За нуждите на българските училища написва и издава четири учебника: „Български буквар“, „Землеописание“, „Българска читанка“ и „Кратка свещена история“. През 1874 г. пък издава „Голяма българска читанка“ и „Майчин език“. С тези учебни помагала възпитава своите ученици в дух на истинско родолюбие. В един от учебниците пише:
„Питание – Що е най свято человеко?
Отговор – Вярата и народността.
Питание – Спроти вярата, какъв си?
Отговор – Християнин, защото следум по науката Исус Христова.
Питание – А по народност що си?
Отговор – По народност съм българин.
Питание – Защо?
Отговор – Защото съм роден от татко и майка българе и говорим български.“
След Освобождението Солунската българска община разгръща широка и плодотворна просветна дейност. Най-изявеният организатор в тази насока е Кузман Шапкарев. Той предлага в Солун да се открият първите български средни училища в Македония /мъжка и девическа гимназия/, по подобие на училищата в Пловдив и София. След редица срещи и разговори в свободна България, с помощта на българския екзарх в Цариград – Йосиф и неговия протосингел Методи Кусевич, предложението на Шапкарев се приема. През 1881 г. се открива мъжката българска гимназия в Солун „Св. св. Кирил и Методий“. За пръв неин директор /главен учител/ е определен Кузман Шапкарев. През същата година се открива и девическата гимназия „Свето Благовещение“. По случай откриването на гимназиите председателят на българската община в Солун Козма Пречистански изказва на К. Шапкарев благодарността на общината: „Неоспорима истина е, че отварянето на гимназиите е дело Ваше и заслугата Ви с това за Македония се дължи на пословичната Ви упоритост“.

Гимназиите стават огнище и пламтящ факел на българщината и националното ни възраждане в Македония. Сред най-известните възпитаници на мъжката гимназия са Гоце Делчев, Пере Тошев, Дамян Груев и др.
К. Шапкарев е не само народен учител и пламенен борец за запазване на българския език и народност, но и деен журналист. Той е дописник по просветни и обществени въпроси на цариградските издания „Цариградски вестник“, „Съветник“, „Гайда“, „Македония“, „Право“, „Българска пчела“, „Читалище“ и др., а също и на в. „Дунавски лебед“, издаван от Раковски. Шапкарев поддържа редовна кореспонденция с Раковски, осведомява го за хода на черковната борба, споделя заниманията си с фолклора. Когато през 1860 г. Шапкарев се запознава с труда на Стефан Веркович „Народне песме македонских бугара“, с изданието на Миладиновите песни и с „Показалец“ на Раковски, младият учител пише на големия революционер и общественик вълнуващо писмо, в което заявява: „Щастлив сум да сум роден болгарин“. Срещата му с тези трудове го подтиква да започне неуморна дейност за събиране на народни умотворения – както в Македония, така и в цяла България.
През 1888 г., когато се заговорва за македонска „нация“, Кузман Шапкарев пише в сп.“Утро“ знаменателната си статия „Сръбските великоидейни напрежения и нашите учени“, в която реагира с думите: „Ние, славяните в Македония, българи сме и такива желаем да останем. Нови кумове да ни прекръщават не искаме…“
Годините след Освобождението Кузман Шапкарев изживява най- интензивно в трескава книжовна дейност. Свидетел на мъжествената борба на братя Миладинови и жестоките преследвания, на които са били подложени, през 1884 г. той написва и отпечатва тяхната биография „Материали за животоописанието на братя Миладинови“, а малко по-късно студията си „Русалии“ – за древен и интересен български обичай в Южна Македония.
През 1894 г. К. Шапкарев публикува извънредно интересен труд – „По народната медицина и нейната номенклатура в Македония“. В него той подчертава: „Нашите доктори ще сторят добре да проучат и народните медицински средства“.
Просветната, публицистичната и научната дейност на Шапкарев представляват значителен принос за изучаване на историята на българската култура. Но същината на неговото дело, мечтата, която поглъща целия му живот и се превръща в главен смисъл на неговото съществуване и с която той „изгражда неръкотворен паметник в съзнанието на българския народ“ /по думите на проф. П. Динеков/, е дейността му като фолклорист – събирач на български народни умотворения.
Въпреки че работи при изключително тежки условия, още през 1855 г., под влияние на вуйчо си Янаки Стрезов и братя Миладинови, Кузман започва да събира фолклорни материали. Учителската му дейност непрестанно върви ръка за ръка с фолклорните му проучвания. И ако патриотично-просветната му дейност е тясно свързана с Димитър Миладинов, то заниманията му с българския фолклор го правят един от най-заслужилите последователи на великото дело на братята.
В свободна България К. Шапкарев продължава да работи неуморно и да събира ценни фолклорни материали. След много трудности, благодарение на подкрепата на Марин Дринов и проф. д-р Иван Шишманов, през 1891-1892 г. К. Шапкарев издава „Сборник български народни умотворения“ в 6 тома – 8 обемисти книги с над 2100 страници. Сборникът съдържа 1350 песни, 300 приказки, 1156 пословици и поговорки, 480 гатанки, исторически предания и легенди, географски описания на различни селища и местности, народни лечебни рецепти и материали от други етнографски проучвания. Това е най-големият български фолклорен сборник, дело на отделно лице. По този повод проф. Динеков пише в труда си „Възрожденски писатели“: „Наистина се срещаме с едно крупно дело, пред което стоим с почуда и признателност.”

След Освобождението Шапкарев живее в Пловдив. От 1888 г. до 1892 г. е мирови съдия в Сливен, Стара Загора, Враца и Орхание. Получава малка пенсия. Последните си години прекарва в Самоков и София. В тези години най-малкият му син Иван често разговаря с него. От тези разговори Иван запомня, че „щастие без честност няма!“ и че „един Шапкарев никога не влиза през задната врата!“ – принципи, които отстояват както Кузман Шапкарев, така и неговите потомци.
Синовете на К. Шапкарев се отличават със силен борчески дух и достойно продължават просветното му дело. Най-големият – Климент, е член на ВМОРО. Тясно свързан с Гоце Делчев, той отдава живота си за освобождаване на Македония и Тракия. Близо 50 години е учител по химия и естествени науки.
Вторият син – Евтим, е свещеник и активно участва в борбите за утвърждаване на самостоятелна българска църква.
Най-малкият син – Иван, е офицер от Инженерните войски, достига до чин полковник. Участва в Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората световна война. За заслуги получава общо двадесет ордена, два от които са „За храброст” – първа степен. След уволнението си е административен началник на БДЖ. Като пенсионер събира и публикува фолклорни материали и издава два речника – за самоковския и охридския градски говор.
Негова е и заслугата за второто издание на „Сборник български народни умотворения“. Макар и след смъртта му, излиза том „За възраждане на българщината в Македония“, който съдържа автобиография на Кузман Шапкарев, „Животоописание за братя Миладинови“, кореспонденция на К. Шапкарев с Димитър Миладинов, екзарх Йосиф, Хр. Г. Данов, проф. Иван Шишманов, Пейо Яворов и др.
През 2001 г. излиза „Градиво за български речник“ с около 7000 думи, а през 2010 г. „Публицистика“ – сборник статии от Кузман Шапкарев.
Внуците и правнуците на Кузман Шапкарев са изявени специалисти, учени в различни области и дейци на културата. Голяма част от тях имат научни публикации и научни степени.
През 19 в., в епохата на нашето Възраждане, за погледа на света се открива едно от най-ценните съкровища на националната ни култура – българското народно поетическо творчество. Между дейците, имащи най-голяма заслуга за това, е Кузман Шапкарев. Неговото име стои наред с такива познавачи на българския фолклор през 19 в. като Васил Априлов, братя Миладинови, Найден Геров, Георги Раковски, Петко Славейков, Любен Каравелов, Марин Дринов, проф. Иван Шишманов, както и чужденците Юрий Венелин, Стефан Веркович и др.
Кузман Шапкарев умира в София на 18 март 1909 г., достойно изпълнил своя граждански и обществен дълг, блестящо осъществил мечтата на своя живот „да стане нещичко полезен народу си“. Последните му думи са: „Мили мои, пазете българщината в Македония“.

Екатерина Шапкарева-Колева

Б. Р. Авторката е внучка на Кузман Шапкарев. Статията е част от словото за Кузман Шапкарев, произнесено на 10 октомври в Самоков, по време на Осмите традиционни Царшишманови дни, организирани от асоциация „Онгъл” с подкрепата на Община Самоков.