Новини, Статии, коментари, Туризъм, Читателски

„Купил беше бай Григори”, скитащи котки и неповторима /непоправима/ Италия

Лаго ди Гарда

Посвещава се на випуск 1969 от гимназия „Константин Фотинов”

Преди половин век в ямболските кръчми след полунощ, при най-висок градус и неподправена еуфория, се започвало пеене на песента „Купил беше бай Григори”. За пръв път чух тази песен преди 45 години от мой близък приятел на име Манол Илчев Маринов. С него завършихме заедно „Промишлено и гражданско строителство” в София и си останахме близки приятели цял живот.
„Купил беше бай Григори
от пазара жив шаран,
грабнал нож да го разпори,
да го пържи във тиган…”
Винаги си представях бай Григори като служител на ДС, а нас – хората без привилегии, като шарани, подлежащи на кормене и на пържене след това.
„Но шарана беше умен,
ножа остър щом видя,
одма перките разпери,
в стаичката полетя…”
Гениалният съчинител спестява тривиално мятане на шарана на сухо. Посредством опит за летене шаранът се надява да спаси живота си.
„Умен бе и бай Григори,
стаята си наводни
и със въдица в ръката
се на масата качи…”
Служителят на „тихия фронт” използва в правото си на репресивен орган най-съвременни технически средства, за да „неутрализира врага на народа”, несъгласен да бъде изпържен.
„Но шарана беше хитър,
не налапа пак стръвта,
ами бутна бай Григори
във студената вода…”
Чашите в този момент се наливат отново в помощ на гласните струни и напрежението расте.
„Хитър бе и бай Григори,
цялата вода изпи
и шарана загъргори
от корема на Григори:
– Хей, Григори, чуй, Григори,
твойта мама, бай Григори,
вместо зло – добро ми стори
и те победих, Григори!”
Класовият враг на всичко отгоре е и нахален. Само малко да живне, плувайки в корема на Григори, е готов да обижда и предизвиква органите на народната власт.
Да видим обаче какво ще направи човекът с хладен ум, чисти ръце и горещо сърце, българският Феликс Едмундович.
„Разгневи се бай Григори,
с нож корема си разпори,
той в борбата победи
и шарана улови…”
Чисто „патова ситуация”, мачът е нерешен. Бай Григори, с разпран корем, стиска с две ръце шарана и не му дава възможност да полети отново.
Поуката е библейска, който вади нож да разпаря кореми, накрая сам се оказва с разпран корем…

х х х

С тази песен и литературен разбор по нея забавлявам моята мила съпруга Надя, докато шофира от Мюнхен до Лаго ди Гарда. През Гармиш Партенкирхен и покрай Инсбрук, по Бренераутобан и провинцията Трентино, Южен Тирол. Денят е 25 април 2014 г. и настроението на двама ни е безгрижно. Предстои ни една седмица активен туризъм из планините, отстоящи на северозапад от най-голямото италианско езеро с площ близо 370 кв. км и на 65 м височина над морското ниво.
„След завършване на гимназия „Константин Фотинов”, най-сериозно училище в моя живот, мила Наде, преживях силен шок. Двама мои любими чичовци – Петър и Гошо, бяха осъдени за „шпионаж” и „антисъветска пропаганда” на дълги години затвор безмилостно и брутално. Правосъдие нямаше и тогава, и днес, правосъдието обслужваше интересите на самозабравили се партийци. Доносници явни и тайни /платени или доброволни/ просперираха през годините на „народната власт”. Честните комунисти не бяха допускани до ръководни постове, а народът беше докаран до положението на стадо. На мен ми отказаха виза за задгранична работа, първо за Сирия, после за Либия, пътуване до Париж… Не съм никога имал намерение да избягам на Запад по причини морални или пък материални. И дядо ми, и баща ми бяха патриоти и родолюбци, да ги прости Бог. С моя патриотизъм и родолюбие се приключи само за 6 месеца, когато дойде промяната на 10 ноември, преди 25 години.
„Нежната революция” и митингите, „кръглата маса” и споразуменията в съседната стая, часът на „синята мъгла” и „дисидентите”. Антихристи нахлуха в храмовете на Бога, започнаха усилено да се кръстят и свещи да палят… Явиха се нови герои и героини на нашето време: „Фори Светулката”, „Лицето на Демокрацията” и т. н.
Трудно се прави „нов бардак” с подръчния материал. През пролетта на 1990 година прочетох един гениален хумористичен разказ. „Малко преди плъховете” от Румен Белчев. И проумях, че почти четири десетилетия съм бил охраняван шаран за изкормване и за пържене. Голям шаран, метър и деветдесет и две. И ако тръгвам, трябва да тръгна преди плъховете, после става тарапана.
Който е бил емигрант в чужда държава, настроена срещу емигрантите, знае какво означава да разбиваш пъртина. Осем години наред работих непрекъснато без почивка, в събота и неделя, на Коледа, на Нова година и на Великден. Против всички Божии и човешки норми, против всички официални закони. Така е, когато си хванал последния влак и вагон, и купе… в своя живот.
Накрая тази чужда държава взе, че ме прибра милостиво и не ме изрита обратно. Престанах да бъда шаран за пържене.”
Тези и други глупости приказвам на Надя, докато тя кара колата и неусетно пристигаме.

х х х

През ранната пролет на всяка година все още има дълбок сняг във високите части на Алпите. Затова италианските Алпи край Лаго ди Гарда, Лаго ди Ледро, Лаго ди Идро, Лаго ди Комо, Лаго ди Мецоло, Лаго Маджоре са особено атрактивни. Снегът е напълно изчезнал от южните склонове под пояса на 1200 м надморска височина. Срещаш само отделни преспи. Цветята цъфтят, пролетта е в разгара си. Птичките чуруликат още от 5 сутринта, а пък цените за ваканционни жилища и хотели са повече от умерени. Над 100 часа туризъм до този момент имаме с Надя край Лаго ди Гарда. Едно фантастично езеро с кристално чисти води, с форма на изтеглена круша или гигантска дъждовна капка, което остана неосъществена мечта за моята майка Грети, да я прости Бог.
Този път сме избрали селцето Лимоне, близо до гр. Рива, изграден върху северното крайбрежие на Гарда. Западно от Лимоне започва хребет с много стръмен наклон и гъсти широколистни гори. Имаме резервация за 5 нощувки в „Сан Джорджио” – хотел със стотина легла и няколко двуетажни сгради. Парцелът е с 20-процентов наклон и неправилна форма, с подпорни стени, стълби, алеи и достатъчно затревена площ. Маслинените дървета са доста на брой, забелязвам дървета с портокали, лимони и мандарини, две или три от тях са накичени със смокини. Лимоне е стар курорт, такъв е от края на деветнадесети век. Инфраструктура, частни къщи и вили, църкви, параклиси и подпорни стени от камък са изградени още от ранното Средновековие. Пристанището е в живописен залив, а крайбрежният булевард гъмжи от хора през всеки сезон на годината. Единствен хотел с 5 звезди е „Парк хотел Империал”. Четири звезди носят 20 хотела, още 20 са с 3 звезди, 6 хотела са с 2 звезди, 3 хотела имат 1 звезда. Два къмпинга, три резиденции, отделни апартаменти всякаква категория, барове, ресторанти, сладкарници, магазини, таксиметрови, здравни и други услуги допълват гостоприемството на този курорт.
На 26 април изкачваме над 950 м надморска височина за около три часа и от птичи поглед преброявам 36 плувни басейни пред хотели или частни имения, на територията на селцето Лимоне. Преминаваме през обширен двор на хотел категория лукс, кацнал върху скалите, на 850 м надморска височина. Край хотела са изградени 40 тенис корта, две трети от всички леки коли на паркинга са с немска регистрация, предимно от Бавария. Този център за тенис спорт под Monte Bestone е с посещаемост 100 процента целогодишно и въпреки солените си цени е мечтано убежище за любителите на тенис на корт.
Закуската и вечерите в резервирания от нас хотел са повече от очакваното. Както качеството, така и количеството на всички предлагани специалитети е отлично. Сервитьорите са румънци, които работят за жълти стотинки.
Времето се разваля, но имаме екипировка за всякакво време. Потегляме в посока на Рива, но дъждът и вятърът се усилват. По друг маршрут тръгваме в обратна посока и пак успяваме да повървим около 4 часа. Спираме се пред рядко красивата статуя на светец. Тя е на Сан Джовани-Непомук и се намира пред входа на „ботаническата градина”. Това название се оказва доста пресилено…
Изненада за нас е работното време на персонала в хотела ни. Градинарите са двама младежи от черна Африка, три от камериерките идват също от там, само четвъртата е италианка и е техният отговорник. От 6 сутринта до 20 часа вечерта през 6-те дни на престоя ни там ги забелязахме да работят дори когато валеше проливен дъжд… Чичо Томовата колиба!
Изкачваме още две връхчета – Корна Векия и Корно Неро, преди да се приберем на 30 април в Мюнхен.
Следват 16 дни непрекъсната работа от 8 часа сутринта до 1 през нощта за мен и 16 дни на смени в болницата за Надя, преди да потеглим отново на път. Този път нашата цел е Лаго Маджоре. С площ от 213 кв. км, на 193 м надморска височина.

х х х

Пътешествието започва в 12 часа по обяд на 17 май през Линдау, тунела край Бодензее, покрай Брегенц. След два часа и половина отминаваме Лихтенщайн, а след още един час сме на най-високата точка при пътуването ни през Швейцария – тунела Сан Бернандино. Спускаме повече от километър и половина надморска височина и 90 км до Локарно /през Белинцона/ и покрай Аскона, Ронко и Бризаго. През граничния пункт Santa Maria del Ponte навлизаме отново на територията на bella Italia /хубавата Италия/.
В 17 часа термометърът на колата показва 24 градуса по Целзий. Преминаваме през Canobio /Канобио/, където преди точно 7 години живяхме на къмпинг една седмица и направихме няколко доста сериозни екскурзии, преди всичко в швейцарската част над Маджоре. В горите се срещнахме и сприятелихме с малка лисичка, която идваше да яде шоколад от ръката на Надя. Тогава изкачихме Гридоне-Лимидарио, като проливен дъжд ни измокри до кости. Почти изкачихме и Монте Цеда, от обратната страна на националния парк Вал Гранде.
Бях набрал половин торба с „челядинки”, когато ни спря планински патрул да провери дали не сме брали гъби, което било забранено. Глобите са високи, над 300 евро, и затова много угрижен разтворих торбата, за да покажа гъбите. Проверяващите се направо изсмяха над торбата и плячката. Под забрана били манатарките и печурките, а нашите „челядинки” никой не ги брои за гъби.
След Cannero /Каньеро/ стигаме до провинцията Биели с главен град Verbania /Вербания/. На още 20 минути път с много завои преминаваме Miazzina, малко селце със затихващи функции, където все още живеят стотина души. През Alpe Pala на 1000 м надморска височина пристигаме в имението на фамилията Буеми. Анерозе и Филипо след 30 години себеотрицателен труд, влагайки цялото си свободно време, създават истински градинарски шедьовър. Нека да отпочинем след уморителното пътуване и ще разкажа за него…

х х х

Върху 4 до 5 дка територия преди 300 години и повече работлива и многолюдна фамилия изгражда 5-6 солидни постройки за себе си и своите домашни животни. Стените от каменни плочи на суха фуга и покривите от каменни плочи върху дървената конструкция на могъщи греди от дъб. Всяка плоча е извадена от деретата, плод на поройните дъждове и ерозията на каменните масиви – шисти, грайси, варовик, монтморилонит.
Върху тарга от две гредички всички камъни са пренасяни – някои от няколко метра, други – от километър. Стотици кубически метра каменни плочи с различни размери. Ден след ден и камък по камък са изграждани тези къщи. Месеци и години наред. След епидемии или войни фамилиите измират и къщите преди повече от 150 години запустяват. Покривите се срутват от снеговете и дъждовете, вътре в къщите и около тях израстват дървета и храсталаци, бурени, гъста трева.
Семейство Буеми купува от Общината тези срутени къщи и ги реставрира напълно, развалина след развалина. Луксозни сгради с всички инсталации, обзавеждане, дограма и удобства. Така възкръсват за нов живот сasa Simona, сasa Camelia, сasa Azalia, сasa Magnolia и сasa Picolo. Парцелът около тях меко огрява като истинска райска градина с етажна растителност от благородни дървесни видове, храсталаци, цветя и редки треви.
Не притежавам енциклопедични познания в тази област, както моята майка, но с много пропуски ще се опитам да изброя част от растенията. Дървесните видове са представени от дугласка /канадска ела/, бял бор – конколор, кипарис и ливански кедър, американски бряст, трепетлика, ясен, явор, калина, бреза, дива череша, бук, дъб, кестен – див и питомен, хвойна, ерика, бор, смърч и мура, ела, фламбоянт, няколко вида японски хибриди /как се казват – бедна ми е фантазията/. Видовете цветя и храсти са няколко пъти повече. Camelia Sasangua, която цъфти от есента чак до ледения януари, Camelia Japonica цъфти от февруари до май. От бяло и розово – до червено. Азалията /принадлежаща към семейството на рододендроните/ при Лаго Маджоре притежава златни нюанси, носи името Azalea Mollis и позволява да й бъдат предадени форми на растеж като пирамида, затворен кръг или определен дървесен вид. От 1000 известни на градинарството рододендрона в имението Буеми растяха най-малко двадесет вида от тях и още поне десетина на брой хибриди. От 250 известни на познавачите видове рози поне 15 вида растяха тук.
За 30 години рододендроните бяха станали над 5 метра високи. Животът на повечето от тях продължава по 100 години и повече. Забелязахме и рододендрони джуджета. Филипо ни обясни, че особено ценен вид е декоративният рододендрон „Якусхиманум” /Yakushimanum/. Грижовните домакини отглеждаха също така магнолии, диви нарциси, момина сълза, най-различни цветове маргаритки, „бодлива палма”, петунии, хортензии, орхидеи, хризантеми, лавандула, розмарин и, и, и… Аз от дете съм си влюбен в маргаритките.
Седем нощи преспахме в сasa Simona и седем нощи чувахме в просъница оживените разговори на голямо семейство съсели /Siebenschlafer – нем., Glis glis – лат./. Всяка сутрин от 5 часа извиваха трели пойните птички. Привечер ни посещаваше красива лисица с ръждива козина. Два пъти малка и голяма сърна дойдоха на паша зад оградата на парцела. Във вторник, четвъртък и събота ни посетиха две скитащи котки /Wanderkatzen/ да си поискат нещо от нас за ядене, сипвахме им по паничка млекце. Мир и любов, и хармония.
Сутрин радио „Цеда” ни разсънваше окончателно с великолепен рефрен на трио Лескано /trio Lescano/. Трите сестри, деца на унгарски цирков артист и холандска оперетна певица от еврейски произход, постигат шеметна кариера в Италия от 1936-а до 1946-а, а след това продължават още 10 години да пеят и в Аржентина. Двамата с Надя сме техни фенове.
Италианската музикална култура и създадените традиции нямат равни на себе си. Във всяка италианска къща живее поне един оперен или естраден певец или певица. И какво съвпадение! Преди да потеглим на 18 май по пътеките над Маджоре, дългото езеро, чуваме песента на трио Лескано „Разходка из рая”. Комплименти!
Bravissime!
Fantastiкo!
Grazie mille!

х х х

Започваме да изкачваме хълмове и баири, първо през широколистни, а след това иглолистни гори. Безимотен ветрец гали лицата. В пустинята на живота човек е скитаща котка, отшелник. Ако срещне случайно сродна душа, стават двама отшелници, скитащи котки. Wanderkatzen, които търсят храна, добри хора, състрадателни хора, милувките на живота.
Печалбите нека оставим на бездушни лихвари и бизнесмени, побъркани на тема материално богатство. Жадният за пари на пари няма да се насити, е записано в Библията. И с много пари, и без тях – всички отиваме на едно злачно и упокойно място накрая…
Нашата цел е да опознаем най-големия резерват на Италия, включващ две долини – Val Grande и Valle del Intrassa, хребетите и върховете, заграждащи ги от север. Един обширен район в регион Пиемонте, където природата е оставена сама на себе си. Да бърза или да се бави. Девет общини с 20 селца са разпилени в района и в тях живеят за постоянно най-много 500 човека. След настъпването на индустриализацията в двата гиганта – Милано /на 100 км/ и Торино /на 150 км/, обширната територия на провинции Biella, Novara, Verbano и Cusio Ossola се обезлюдява. Удря отново часът на природата и триумфалното й завръщане.
На 18-и изкачваме Pizzo Pernice, следващите ни дни – M. Todum, I Balmit, Monte Zeda, Pizzo Marona. Вървим по древните римски пътища, край Capella Fina и Capella la Porta. Из гъсти гори тилилейски срещаме къщи-призраци. Каменни къщи, обезлюдени преди 200, 300… 500 години. Маркировката липсва напълно, всичко е изоставено да се срутва и разрушава докрай. Гущери и пепелянки пълзят без страх по пътеките, стада от глигани разравят дълбоко почвата с половин метър шума отгоре, търсейки корени, личинки, жълъди, вкусни треви.
След изнурително скитане по цял ден и горещ душ вечерта в сasa Simona камината е направо вълшебна. Котките, скитащите котки, пристигат отново на гости. Лисицата се явява и носи едно лисиче в муцуната си. Бърлогата на децата й е станала тясна, а може би вече не е достатъчно безопасна. Съселите почват със своите писъци и с нощния бурен живот. Лаго Маджоре потъва в прегръдката на нощта и още един красив ден умира като оставя красив спомен след себе си…

Александър Кондоферски

Лаго Маджоре

Leave a Reply