Кучетата ги намериха…

“Присъствахме на 27 септември на поклонението пред паметника в м. Крива вада, където през 1923 г. са убити без съд и присъда народният представител Борис Хаджисотиров, самоковският земеделски водач Димитър Димов и още 12 техни съратници. Паметникът е почистен, обновен и прави силно впечатление, но мисълта ни е за друго. На поклонението бе прочетена статия на някогашния директор на Американския колеж в Самоков Рубин Маркъм, станал свидетел на откриването на телата и на тяхното погребване. Предлагаме тази статия да се публикува отново, за да стане ясна за повече хора трагичната гибел на Хаджисотиров и другите видни самоковски обществени дейци. Дано никога не се допуснат подобни злодеяния…”

Изпълняваме молбата на групата участници в поклонението. Освен като директор на Американския колеж, Р. Маркъм е известен и като журналист и публицист, а по професия е богослов. Доктор е по богословие. Роден е през 1887 г. В Самоков е работил като преподавател в колежа и е бил кореспондент на европейски вестници. В нашия град е живял около 10 години. Редактирал е през 1921-1925 г. в. “Зорница”. По-късно работи в София /Симеоново/, където в края на 20-те години се премества Американският колеж. Автор е на книгата “Запознайте се с България”, излязла на английски език през 1931 г.
Маркъм е познавал не само убитите край Самоков през 1923 г., но и техни роднини, които разпознават своите близки и след това извършват погребенията им отново. Между убитите, присъстващите роднини и свидетелите е имало и възпитаници на Американския колеж.
По-долу поместваме статията на Маркъм, озаглавена “Едно погребение”.

Кучетата го намериха.
Или по-право кучетата ги намериха, понеже не един труп беше, а три. Защо не! Ако мъртъв кон се хвърли на полето, той е за кучетата – конско месо колкото щеш. А още по-голямо „щастие е“, когато човешки трупове се хвърлят по ливадите. Това е като десерт за кучетата, понеже човешката кожа е крехка, а човешкото месо – сладко.
Аз се научих за погребението в неделя (миналата неделя) – 11.ХI.1923 г., 11 того. Бях в Самоков. Всяка неделя отивам в Самоков. Срещнах се с две госпожи, облечени в траур. Те са мои познати. Попитах ги: „Намерихте ли изгубените?“
– Да, намерихме ги.
– Где?
– В ливадата на пътя за София, около 3 км от Самоков, на лявата страна на шосето, заровени при една рекичка.
– Как?
– За цял месец ние ги търсихме навсякъде. Ние сновехме из полетата. Бродихме по ливадите. Викахме в горите. Гледахме по камъните. Ходехме по бреговете на Искъра. Всяка педя земя в околността на Самоков преровихме, но напразно. Около казармата скитахме, градините кръстосвахме, под падналите есенни листа разравяхме, но изгубените не намерихме. Други трупове разглеждахме. В разядените лица на други убити втренчвахме погледа си, но търсените трупове на изгубения баща и изчезналия съпруг не открихме.
Най-после в петък, 9 того, като още един път кръстосвахме ливадите по софийския път, решени на всяка цена да продължаваме страшния си лов, догдето снег не покрие земята и изличи от нашите очи всички следи на човешки нещастия, най-после, като ходехме уморени по една малка рекичка, видяхме недалеч пред нас овчарски кучета да ровят в земята и глождат кокали. Попитахме недалече стоящия овчар: „Що правят кучетата?“
– Има човеци там – бе отговорът, три гроба има там до реката.
Побързахме към местото и разгледахме дрехите на полуизровения труп.
– Убедихме се – продължи по-възрастната госпожа – че това бе трупът на моя мъж.
– На следния ден намерихме нужните власти в града и днес заедно с прокурора и околийския лекар ще разровим труповете. Наново ще ги погребем.
Този разговор стана около пладне. Обедвах. Към два часа се отправих по софийския път към мелницата, която стои на 3 км от Самоков. По пътя надминах две групи жени, всичко около десет души. Една носеше шише вино.
Пристигнах до мелницата и погледнах вляво, около половин километър далече, при полите на нисък баир, видях група младежи в бели ризи да копаят.
Към тях се упътих и като пристигнах, зърнах сред тях стражар. Бързо копаеха гроб за три трупа. „Где са мъртвите?“ Стражарят ми показа три гроба в меката пръст до самата рекичка, 100 метра далече. Минах покрай посочените места, но стражарят не ме допусна до самите трупове. Видях куп разкъсани дрехи, един крак и кокалите на изядена ръка (това все от бае ти).
Вървях по ливадата и като стигнах до една върба, 400 метра далеч, намерих друг широк и пресен гроб. Той бе отбелязан с мъничък прост кръст и покрит със свежи цветя (Веселин Малчев, Петър Есов, Петър Говедев). Дойдоха жените, та разляха малко вино на новоокопаната пръст. На три места разляха виното, понеже, както разправяха, под трите лежели три трупа от тленните останки на трима млади адвокати.
Тия трупове били извадени из калта на близката рекичка и сложени в новия по-сух гроб.
Върнах се към облечените в бели ризи младежи, които копаеха широк гроб при полите на ниския балкан. Видях, че една група мъже и две облечени в черно жени се бяха събрали около гроба със заядения труп в меката пръст до рекичката.
Приближих се, стражарят искаше да ме изгони, но после ме пусна да се присъединя към групата от 8-10 души добре облечени мъже и двете жени мои познати.
Двама младежи копаеха средния гроб и скоро заловиха открития труп за двата крака, та го извадиха. Той бе погребан с лицето надоле. Обърнахме го на гръб.
Пред нас бе рекичката и гробовете наред един до друг…
Ние, мъжете, стоехме на малко издигнатия бряг. Между нас имаше лекар, съдия и 5-6 хора, заинтересовани в труповете. Зад нас бяха жените, сдържани и спокойни. Те не можеха да видят трупа.
По-възрастната каза: „Ако тоя труп е на моя мъж, ще намерите на него: черна вратовръзка, нагръдник, сиви панталони, бели гащи и сиви вълнени чорапи. На двете страни на горната челюст ще намерите златни зъби. По гърдите на лявата страна, малко по-надолу от цицата, ще видите малка рана.“
Лекарят облече гумените си ръкавици, взе ножчето си и почна своето изследване. Забелязаха се черната вратовръзка, сивите панталони, вълнените чорапи и белите гащи. Извади се от корема превръзка. Лекарят почопли посинелия, покрит с пръст корем на лявата страна и намери раничката. Извести, че това било Коста Петрунов.
Извадиха се из устата му златните корони. Забеляза се на челото малко на дясно от носа една малка дупка, на задната част на главата се намери тоже дупка. Двете му мишци бяха изядени от кучета.
Всичко това се описа от съдията.
Тогава се изкопа трупа наляво от Петрунов. Силни ръце го заловиха и го извадиха от плиткия гроб с лицето надолу. Той бе облечен. Единият от присъствуващите каза, че го е познал за Конев.
Третият труп е вече открит. Изваждат го и го обръщат с лицето нагоре. Младата госпожа зад нас вика: „А, това е трупът на тате, ще намерите балтон, палто, фланела, дълга бела риза, каиш, широк бел вълнен пояс, обуща с гумени токове.“
Всичко това се намери. Особено убедителни бяха каишът и поясът. Бащата на младата госпожа (Мика Х. Сотирова) страдал от херния, та винаги носел особен каиш, снабден на едно место с твърда гладка възглавница.
Разровиха из джобовете на палтото и панталоните и намериха една малка разписка, която показа, че през месец август Борис Х. Сотиров платил своя абонамент на „Работнически вестник“.
Трупът бе на един народен представител. На челото му на лявата страна имаше голяма дупка – отзад зееше същата дупка. Преглеждащите свършиха своите описания, събраха сведения, доказателства и заминаха за Самоков. Малката група мъже и жени дигнаха разложените трупове, занесоха ги до новия гроб и ги заровиха дълбоко в земята.
Кучетата се лишиха от своето изящно ядене – плътта на народен представител с голяма дупка в черепа му.
Камбаната бие за молитвено събрание в Самоков и аз бързам да чуя как ще се говори по въпроса „Христос в нас“. Студено слънце залязва зад ниския баир.
Мусала мрачно гледа от трона си и покрива главата си с гъст воал от мъгла. Нашите журналисти се стягат да защитят българската правда във Виена.
Две жени в черно вървят към Самоков, доволни и жестоко радостни.
Изживяха последното тържество на тежко угнетени души. Успяха да погребат убитите си мъже.