Къде е медалът на дъщеря ми?

Пише ви страшно разочарована майка на ученичка от 10 клас в СОУ „Отец Паисий”. Преди две години дъщеря ми – Йоанна Мембе, участва с рисунка в международния детски конкурс „Шанкар” в Индия. Известно време след това получихме писмо лично от организаторите, че е наградена. Те изискваха от нас да потвърдим адреса и имената й, за да бъдат гравирани върху наградата – сребърен медал и грамота. Стана ясно, че такава награда печелят две момичета от Самоков – дъщеря ми и Александра Атанасова.
На 4 декември 2012 г. Анета Казанджиева, изпълняваща ролята на секретарка и помощничка на директорката на училището, взима пликовете с наградите на двете момичета от самоковската поща срещу подпис. Занася ги в училището и ги оставя в стаята на Георги Хаджийски, заместник-директорът. Никой не ни уведомява, че има получени награди. Аз съвсем ненадейно разбирам за това от поздравленията по адрес на дъщеря ми от наши близки, прочели информация за наградите във в. „Приятел”, бр. 94 от 7 декември 2012 г.
Реших да отида лично в училището и да разговарям с директорката. Попитах я защо никой нито ни е информирал, нито е предал наградата на дъщеря ми. Получих отговор, че след като са отворили пратката, са установили, че липсва медалът и не са били сигурни какви действия да предприемат.
Разговарях и с г-н Хаджийски. От него научих, че пликът на Александра Атанасова е бил отворен в присъствието на нейната сестра, а пликът на дъщеря ми е бил отворен от него, без нейното присъствие и разрешение. Попитах го как е възможно това и къде всъщност е медалът на дъщеря ми, кой сега носи отговорността за загубата му.
Секретарката се оправда, че е имало твърде много пратки този ден и не е обърнала внимание дали пликът е бил добре запечатан. От пощата обаче получихме отговор, че точно на 4 декември за училището е имало само две пратки – наградите на момичетата. Тежината на пликовете била съответно 130 г и 134 г. А без медал един плик тежи едва 50 г.
Когато запитах г-н Хаджийски как ще обясни огромната разлика в тежината на плика: с медал – 134 г, а без него – 50 г, той отговори, че вяра на кантарите в пощата не трябва да имаме. Каза, че трябва да се научим да губим, че може би рисунката на дъщеря ми не е била достойна за медал.
Но ние пазим писмото от Индия, в което ясно и точно е описано на английски език, че дъщеря ми печели медал за своята рисунка.
След този случай разговарях лично с кмета Владимир Георгиев и с Живка Хаския от Министерството на културата.
Силно искам виновниците да понесат последствията от злонамерените си действия с чуждата награда.
Дъщеря ми трябва да получи заслужената си награда – сребърния медал от Индия. Младите таланти трябва да се развиват без някой да им пречи.