Магията на малкия град

Този град Самоков, в който съм родена, е за мен всичко друго, само не и скучен. Когато преди два месеца разбрах, че принудително ще се наложи да поостана “у дома”, бях разбираемо унила, след като съм прекарала последните 20 години другаде. Човеците сме така устроени, че се привързваме към места, към спомените за тях, към хората, с които ги свързваме. А моите самоковски спомени си бяха оскъдно вехти.
Но не мина и месец и започвам да усещам магията на малкия град. Е, да, вярно е, че хората са много намусени и видимо нещастни. Вярно е, че в магазин и заведение рядко можеш да срещнеш приветливост, но макар често да се фрустрирам, аз не се обезкуражавам и продължавам да се усмихвам. Казвам си, че хора, които са така начумерени, заслужават двойно по-широка усмивка. Разбира се, моята сърдечност понякога ме води до неуместни ситуации, но е твърде късно да съм друга, освен себе си.
Та, за магията ми беше думата. А тя е навред:
В обаждането на стара съученичка, която ми казва: “Винаги чета на майка ми статиите за теб!”
Или в усмивката на мъжа с млечните продукти на пазара, който обяснява на бабичките до него: “Аз я гледах по телевизията”.
Магична е и подкрепата на стар приятел, който скромно ме нарича “Гордостта на града”.
Или пък коментарът на милата аптекарка, също докосната по някакъв начин от мен.
Магията е и в очите на любимата ми шивачка, която ме кара да се усмихна още по-широко с новите котешки маски, които ми е ушила.
А каква силна магия усещам в безбройните незнайни съграждани, които ме спират на улицата, за да се ръкуваме.
Чувствам магия и в закачливия омекотен глас на приятелката ми – намек за времето, когато живях в старопрестолния град.
Магия има във всеки жизнен аспект. Но за мен тя е най-вече в новостите. В споделеността. В изненадите. Онези – приятните, родени от неприятностите. Тези, в които някой най-неочаквано прави нещо безкористно мило за теб в момент, когато се чувстваш изострена, та почти сама себе си би “порязала”. Такива жестове ме трогват и умиляват дълбоко, та на хората чак им става неудобно, не знаейки корена на моето удивление.
В мегаполисите, където живях, всичко беше канализирано и подредено, структурирано и регулирано. Но това е друг тип магия – тази на удобството и уредеността, също и на пластмасовите усмивки и имитацията на отношение.
…Днес, разсеяна, си загубих ключовете от колата, докато снимах.
“Това никога не би ми се случило другаде“, ядосано си мислех, стоейки пред заключената кола (чисто предположение, няма как да знам дали или…). Но е абсолютен факт, че едва ли нейде другаде някой би ми казал: “Хей, ако не се справиш, ще дойда да търсим заедно.“
И виждаш как знайни и незнайни хора започват да се оглеждат в търсене на проклетите ключове (нищо, че изглеждат намусени според твоите стандарти).
А най-магичният момент след това е да застанеш с приятели на сладки приказки, да се посмееш от сърце над житейските сполуки и несполуки, и така да ти е топло, че да не усещаш колко са ти студени голите крака.
Да, така е в малкия град…

Диляна Христова